Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

еш го.

Напоследък сънуваше често Европа, Париж и тъмните му улички. В сънищата си бе изгубила Джордж, ала вървеше по дирите му след голяма оранжева едноока котка. Той я чакаше зад следващия ъгъл.

– Не искаш ли да отидем в Париж? – попита, стараейки се да придаде приключенски оттенък на решението. – Майка ти наближава деветдесет. Трябва да я видиш.

Открай време Лизет се възпламеняваше като кибритена клечка. Аби обикновено успяваше да си спести тирадите º и да я успокои, преди да избухне. Сега обаче осъзна със закъснение колко непрозорливо е споменала майка º.

„Не искам да пътувам. И НЕ искам да се връщам в Париж.“ Лизет подчерта два пъти думата „НЕ“. „Искам да остана тук. Няма ли значение това?“

– Има значение, разбира се – отвърна спокойно Аби. Крилцата отново запърхаха под кожата º; прииска º да ги докосне, но не посмя – не и пред помощничката си. – Възможно е в новия комплекс да има клуб с ресторант. Може да отговаряш за кухнята. Или да си купиш къща край езерото.

Лизет се втренчи в нея и мълча дълго. Накрая написа: „А ти ще бъдеш ли тук?“

– Не.

„Но ти също не искаш да напуснеш езерото! То е нашият дом!“

Аби отстъпи назад и затвори вратата, за да не влиза горещ въздух отвън. Сметките за тока и без друго бяха достатъчно високи, не биваше климатикът да работи напразно. Дървената рамка се бе издула и тя натисна вратата с рамо.

– Не искам, разбира се. Ала не желая да гледам как мястото изчезва както почти всички, които някога идваха тук. Разпада се, а не мога да го спася. По-добре да си тръгнем сега, преди да изгубим всичко и да ни изгонят. Добре е да тръгнем, когато имаме избор.

„Това е твой избор, не мой“, написа Лизет.

След като ги покажеше на Аби, тя откъсваше гневно страниците от бележника и ги прибираше в джоба си. После ги изгаряше в печката или ги накъсваше и ги хвърляше в езерото. Лизет смяташе написаните думи за опасно нещо.

Беше няма по рождение, ала от малка използваше дръзко писменото слово, заменяйки острия език с отровен писец. Винеше се за самоубийството на шестнайсетгодишен младеж, влюбен в нея, защото по време на романтична вечеря му дала бележка, уведомяваща го, че не я заслужава и тя никога няма да го обича. На другия ден разбрала, че се е обесил в апартамента на родителите си. Ужасена от силата си, с която знаела, че е способна да наранява, ала не подозирала, че може да убива, през онази фатална нощ преди петдесет години Лизет отишла на Моста на неверните с намерението да се удави. Решила, че това е единственият начин да унищожи чудовищната си сила. За упорити души като нея смъртта е по-лесна от смелостта да промениш живота си.

Когато видя как Лизет скача от моста, някакъв могъщ порив задейства Аби. Помнеше как се втурна към края на моста и се спусна по парапета в студената вода, крещейки на Лизет да каже нещо, за да разбере къде е в мъглата. Течението ги отнесе в мрака. С болезненото усещане, че плува в желатин, Аби протягаше ръце в тъмнината да напипа нещо. Най-сетне пръстите º като по чудо докоснаха дългата коса на Лизет. Тя сграбчи кичурите, студени като водорасли, и издърпа главата º над повърхността. Французойката започна да плюе вода, вкопчена несъзнателно в нея. Аби я стискаше здраво, ала и двете бяха безпомощни пред течението. Аби си мислеше как не бива да се пускат, как всичко ще е наред, щом се държат една за друга.

И, разбира се, изневиделица две големи ръце ги сграбчиха и ги дръпнаха толкова силно, че се чу звучно бълбукане. Водата не искаше да ги освободи и се съпротивляваше. Джордж обаче победи. Измъкна ги на брега и се надвеси смаяно над тях.

Привлечени от шума, хората по парижките улици им се притекоха на помощ. Поведоха Джордж, Аби и Лизет към ресторанта, край който бяха минали по-рано. Там им дадоха одеяла и чаши с портвайн. Оказа се, че Лизет е дъщеря на собственика на ресторанта и поведението º не учуди никого. Всъщност никой не се разтревожи особено. Някои клиенти дори не вдигнаха очи от чиниите си.

Прекалено изтощена, Аби не възрази, когато Джордж настоя да се приберат в хотела. Обеща º на другия ден да дойдат да видят момичето. Не се наложи. Разбраха, че Лизет ги е последвала и е спала на стъпалата пред хотела. След онази нощ тя ги следваше навсякъде – тиха и тънка като сянка. Настани се в хотела им, а после замина с тях за Амстердам и накрая – за Америка.

Лизет се оказа най-добрата приятелка на Аби – нещо, от което не знаеше, че се нуждае, защото смяташе, че º е необходим само Джордж. През годините двете се бяха спасявали толкова пъти, че престанаха да ги броят.

Аби се обърна.

– Трябва да отменя резервациите за лятото. И трите.

Лизет тръгна след нея към рецепцията във фоайето, драскайки яростно в бележника. Аби седна зад писалището, а тя откъсна бележката и я хвърли върху плота. Аби я взе и прочете: „Няма да замина. Ще се завържа за някое дърво. Няма да ме принудят да си отида. Ти върви. Прави, каквото щеш. Остави ме тук да ме прегазят с булдозер. И да умра.“

Аби побутна бележката към нея.

– Да те прегази булдозер ли? Колко прозаично! Измисли нещо по-романтично. Скочи от парижки мост. Трудно ще подобриш постижението си.

Лизет грабна бележката, врътна се и закрачи към кухнята.

– Всичко ще бъде наред – подвикна º и чу как приятелката º стоварва длан върху разнебитената врата. – Обещавам!

Аби се тревожеше за Лизет. Навярно твърде много. Лизет обаче си нямаше друг, който да се тревожи за нея. Единствената разлика помежду им бе, че Аби имаше спомена за Джордж – спомен, който винаги да º напомня, че заслужава любов. Другата жена имаше само спомена за шестнайсетгодишно момче, самоубило се заради нея. Лизет бе отблъснала всички в живота си с изключение на Аби. И понеже нямаше друг в живота º – в миналия и в сегашния – който да я е обичал безусловно, мисълта да изгуби това място я плашеше толкова. Спомените за всички, обичали Лизет, бяха тук.

Тогава Аби внезапно се сети.

Джак.

Аха!

Вдигна обнадеждена телефонната слушалка.

Разбираше какво прави. Съсредоточаваше се върху Лизет вместо върху сериозната житейска промяна, която бе решила да осъществи. Ала това не º пречеше. Биваше я да помага. От години не беше се чувствала наистина необходима някому.

А и ако умът º е зает с други мисли, току-виж успяла да забрави странното, тревожно пърхане под кожата си и изтръпналите върхове на пръстите си след ръкостискането с дебелия мъж.

Тогава всичко щеше да приключи неусетно.

*

На другия ден Аби се зарече да запретне ръкави и да изготви подробен списък на багажа, който трябва да опакова. Дори да направи снимки. Осъзна обаче колко много са нещата и едва не се отказа. Какъв ти списък? Къде щеше да ги дене? Потърси складове под наем в тънкия телефонен указател на град Съли. После се запита кой ще пренесе вещите, с които не може да се раздели, повечето купени през медения º месец. Смени тактиката и започна да търси хамали. Сетне º хрумна, че ако ще наема хамали, може би е по-добре да си купи къща, за да не разнася всичко два пъти. Единствената достатъчно голяма постройка наблизо обаче, която можеше да побере спомени, складирани в къщата и тринайсетте бунгала, беше старото имение „Рю-Макрий“, превърнато в музей преди няколко години. За всеки, проявил интерес, бе изложена историята на заселниците – сбирщина, стекла се тук от околните мочурливи земи, главно от Окънфоки, през последните неколкостотин години. „Рю-Макрий“ отпадаше. Значи щяха да º трябват няколко нормални къщи, за да побере мебелите. А не можеше да си позволи да купи няколко къщи. С продажбата на „Изгубеното езеро“ щеше да изплати първата и втората ипотека. Купеше ли нова къща, нямаше да º останат пари да пътува.

Замисли се за Лизет, която трополеше в кухнята от двайсет и четири часа. Миризма на бухващо тесто и горещи боровинки се просмукваше през вентилацията и изпълваше цялата къща. Това беше бунтът на Лизет. Готвеше за гости, които няма да дойдат. Все едно нищо лошо няма да се случи, ако не спира. Като въртящо се колело тя явно смяташе, че нищо не може да я спре – нищо не може да я накара да си тръгне – стига да продължава да се движи.

Аби се отказа да планира заминаването и седна зад писалището да решава кръстословица. Нямаше да се справи сама. Лизет трябваше да º помогне. Каза си, че ще изчака гневът º да отмине.

Климатикът се изключи. Къщата трепна и се намести. Аби въздъхна и побутна кръстословицата настрани. Премести стола в края на писалището, откъдето ако се наведеше, виждаше част от прозореца в дневната. Често го правеше, за да наблюдава кътче от тихия езерен бряг. На любимото º място за съзерцание по пода имаше дори драскотини от краката на стола.

Мястото º за съзерцание щеше да º липсва.

Преди петдесет години се отказаха от наследството на Джордж. По-добро решение не бяха взимали през целия си живот. Бяха млади и идеалисти, ала сега º се искаше да бяха заделили малко пари за времена като днешните.

Времена като днешното? Тя поклати глава. Дори в най-смелите си мечти не се виждаше на седемдесет и шест, принудена да продаде „Изгубеното езеро“.

Седемдесет и шест.

Мили Боже, как се беше случило? Вчера, на двайсет и четири, правеше любов под парижките мостове.

Внезапно входната врата се отвори и две възрастни жени влязоха, изпълвайки въздуха с мирис на лавандулов лосион и розово масло. Аби се сепна и предните крака на стола изтропаха на пода.

– Видя ли? Тук е! – каза жената с яркочервената коса.

Във фините бръчици около очите º се бе сплъстил грим, носеше вишнева рокля и обувки с високи токчета. Помагаше на крехка старица да влезе.

– Продава го, не е изчезнало. Ще си вървим ли? – додаде тя.

– Не – отговори старицата.

Червенокосата затвори вратата и размаха длан пред лицето си, сякаш да се разхлади.

– Какво ще правим тогава?

– Не съм решила още. Миналото лято обаче нямахме представа, че ще бъде последното ни лято тук, и не организирахме нищо специално. Сега е моментът да се сбогуваме със замах.

Аби стана.

– Селма, Булахдин! Все пак дойдохте!

Обади се вчера да отмени резервациите им. Те бяха две от тримата º последни верни клиенти, които идваха всяко лято. Погледна вратата в очакване да влезе третият, Джак. Ала него го нямаше.

– Булахдин ми се обади, след като си º отменила резервацията. Настоя да я взема и да я докарам тук – обясни Селма.

– Нямаше как да дойда сама – добави Булахдин. – Миналата година ми взеха шофьорската книжка.

– Съжалявам – каза Аби.

Прехвърлила осемдесетте, Булахдин Уорд бе

най-старата º и редовна гостенка. Ходеше, преви­-

та като папрат, все едно пори света с главата нап-

ред. Със съпруга º Чарли – и двамата бивши про­фесори – идваха заедно допреди няколко години. Чарли заболя от алцхаймер и сега живееше в хос­-

пис. Оттогава Булахдин идваше сама – подмолна

природна стихия с напевен южняшки акцент, древен като речен пясък. Селма, висока, гримирана и надменна, беше пълна нейна противоположност. Странна двойка бяха двете. Някъде по пътя ня­-

как си Булахдин бе решила, че Селма е една от най-

добрите º приятелки. Тя отричаше яростно. На Булахдин º беше все едно.

– А ти не се оплаквай – обърна се тя към Селма и я посочи с костеливия си показалец. – Беше ти на път.

– Живея в Меридиън. Мисисипи. А ти – в Спартанбърг, Южна Каролина. Не ми е на път.

– Моля ти се! И бездруго нямаш по-интересно занимание.

– Не ме бъркай със себе си, стара жено. Аз си търся нов съпруг!

Селма беше на шейсет и пет, но казваше на всички, че е на петдесет. Твърдеше, че е експерт по мъжете, макар седемте бивши съпрузи според някои да означаваха колко експертно умее да греши. Тя флиртуваше с всички мъже, отсядащи тук през лятото – небрежно, като втора природа, все едно птица размахва криле, когато пада. Преди трийсет години бе посетила „Изгубеното езеро“ с третия си съпруг. Скоро се разведе с него – както с останалите – но продължи да идва. Никой не разбираше защо. Изобщо не º личеше да се забавлява.

– Отбихме се в града за продукти – обяви Булахдин.

– Тоест Булахдин купи шест бутилки вино – уточни Селма.

Възрастната жена остави дамската си чанта върху писалището и се облегна на него с дълбока въздишка.

– Споменах на неколцина местни, че продаваш „Изгубеното езеро“. Изненадаха се.

– О! Още не съм казала на никого – обясни Аби.

Тя я погледна сериозно. Очите º приличаха на мътносивкави кристални топчета.

– Тайна ли е?

– Вече не – обади се сухо Селма, застанала на прага, готова за бягство.

– Не е тайна – каза Аби. – Просто стана набързо. А и никой в града не се интересува. От комплекса, имам предвид. Сега печелят основно от водния парк. „Изгубеното езеро“ вече не носи полза на никого. Промяната сигурно ще облагодетелства Съли.

– А ти какво ще правиш? – попита Булахдин.

– Списък. После трябва да измисля къде да преместя всичко. След това ще пътувам. С Джордж мечтаехме да се върнем в Европа.

Булахдин изсумтя.

– Представям си как е реагирала Лизет.

– Не иска да си тръгва.

Очите на Аби се насочиха отново към входната врата, сякаш чакаше още някой да влезе.

– Джак не е с нас, ако търсиш него – каза Булахдин.

– Е, него бих го докарала с удоволствие – вметна Селма.

Аби се обърна към стената, където бяха окачени ключовете. Едва сега осъзна колко е разчитала Джак да дойде. Намекна го. Ала Джак, при всичките си чудесни качества, невинаги схващаше подтекста. Трябваше да е по-ясна. Това бе последният му шанс. Откачи два ключа с тежки месингови ключодържатели.

– Ето ключовете за бунгалата ви. Не са почистени. Длъжна съм да ви предупредя.

Селма се приближи и взе ключа за своето бунгало.

– Да, последното ни лято тук несъмнено ще е неповторимо.

Булахдин също си прибра ключа и дамската чанта.