Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

И спа досега.

Крикет чакаше да º отговори.

– Да – кимна тя. – Благодаря, Крикет. За всичко.

– Доскоро – помаха по-възрастната жена и се обърна. – После ще ти разкажа какви големи планове съм замислила.

Кейт се вслуша в тракането на токчетата º, отдалечаващи се по коридора.

Входната врата се отвори и затвори.

Колата на Крикет потегли.

Кейт излезе бързо от стаята, примигвайки, за да прогони съня и объркването. „Божичко – помис­ли си, – това е истина!“ Влезе в килера в дъното на коридора. Подвижната стълба бе подпряна на стената. Изкачи се по нея и подаде глава в помещението, осветено от тесния прозорец на покрива. Прашинки летяха около нея като пепел. Осем­годишната º дъщеря си тананикаше и ровеше в голям черен сандък с почервенели от ръждата панти. Върху капака със златни букви бе изписано името „Мерили“.

Девън бе пораснала през годината, която Кейт бе проспала. Едва сега го забеляза. Лицето º изглеждаше по-пухкаво, краката – по-дълги. Прииска º се да се втурне и да я прегърне, но дъщеря º щеше да я сметне за луда. Нали я видя снощи, когато я зави и º пожела лека нощ. За нея не бе изминала година. Девън не знаеше, че майка º е спала през цялото време.

Затова Кейт не помръдна, а постоя да º се полюбува. Девън бе най-прекрасното, неповторимо същество на света. Беше се появила на белия свят с оформен характер и отказваше да я променят. Дори не приличаше на никого от двата рода. Семейството на Мат се гордееше с гарвановочерната коса – поколения наред бяха предизвиквали завист със синкавочерните си коси, улавящи слънцето като паяжина. В рода на Кейт пък се предаваше генът на зелените очи – с наситенозелените си очи дори най-непривлекателната жена от клана на Морисови създаваше илюзия, че е красива. Девън обаче имаше руса коса и светлосини очи. Лявото се оказа мързеливо и когато навърши три, закриваха дясното с превръзка. И това º харесваше. Харесваше рошавата си руса коса. Обичаше да носи раирани блузи с панталони на точки, къси полички с чорапогащници на розови и зелени ивици и лачени оранжеви обувки. На Девън º беше все едно какво мислят другите за нея.

И това влудяваше Крикет.

Кейт се удиви как е стигнала дотук. Как лека-полека се е примирила да отстъпи пред единствения човек, който иска да промени прелестната º дъщеря. Тя преглътна, пое си дълбоко дъх и успя да изрече:

– Здрасти, хлапе. Какво правиш?

Момичето º се усмихна.

– Мамо! Виж! Тази ми е любимата!

Извади от сандъка избеляла розова рокля с плетен червен колан. Кринолинената подплата беше толкова остаряла и втвърдена, че пропукваше като жарава. Девън нахлузи роклята върху дрехите си. Полата помете пода.

– Когато порасна, ще я нося с пурпурни обувки.

– Смел избор – отбеляза Кейт, а дъщеря º затършува отново в сандъка.

Таванът в къщата на майката на Кейт открай време очароваше Девън със скритите си съкровища. Когато беше жива, майката на Кейт позволяваше на Девън да смуче бонбонени близалки, да пие газиран сок от грейпфрут и да си играе със сандъка, пълен с роклите на жените от семейство Морис, предназначени да изкушават богати мъже. Повечето бяха на бабата на Кейт – Мерили – всепризната красавица, влюбила се като всички останали в бедняк.

– Коя е Аби Пим? – попита неочаквано Девън.

– Аби?

Кейт тръгна към дъщеря си, отмервайки всяка крачка, за да не изглежда твърде нетърпелива. Девън се бе напъхала в големия сандък. Виждаше се само зелената шапка върху главата º – с дълги префърцунени пера, изписващи невидими букви във въздуха. Майката седна на пода до сандъка.

– Аби е сестра на баба Мерили. Тя ми е пралеля. А на теб – прапралеля. Видях я само веднъж, но ми се стори чудесна. Различна. Малко скандална.

– Защо?

– Омъжила се за богат мъж и семейството º очак­вало да подели парите си с тях – обясни Кейт. – Когато се върнали от медения си месец обаче, Аби и съпругът º внезапно решили да дарят всичките си пари. Продали къщата си в Атланта и заживели в някакво затънтено място на юг. Години наред никой не ги видял. Бях на дванайсет, когато се запознах с нея. С мама и татко º отидохме на гости след смъртта на съпруга º. Имаше магическо езеро там. Прехранвали се, като давали под наем бунгалата край брега. Това май е последното ми най-хубаво детско лято.

– Може ли да отидем там?

Гласът º долетя тъничко откъм сандъка. Кейт затвори развълнувано очи.

– Не знам дали го има сега. Оттогава мина много време. Защо ме попита за нея? Нещо нейно ли намери?

Ръката на Девън се подаде от сандъка, стиснала пощенска картичка.

– Ето това. Адресирано е до теб.

Кейт взе картичката. От едната страна думите „Изгубеното езеро“ бяха изписани с едри заврънкулки, та да поберат снимката на езерото.

Кейт обърна картичката. Пощенското клеймо разкриваше, че е изпратена преди петнайсет години – оттогава не беше виждала Аби.

Кейт, усетих, че тук ти хареса и не ти се тръгваше. Идвай при мен, когато пожелаеш. Винаги си добре дошла. Исках просто да го знаеш.

С обич – Аби Пим.

Тя виждаше за пръв път картичката. Майка º не º я беше дала. Знаеше, че двете с пралеля º са се скарали през онова лято, но не предполагаше, че Аби º е писала.

Девън излезе от сандъка и започна да прибира рок­лите в него. Някои бяха толкова стари, че светли­ната прозираше през тях като през призрачни дрехи.

– Ще вземем ли сандъка при баба Крикет? – попита детето.

Свали шапката и роклята, сложи ги вътре и бавно затвори и заключи капака.

Кейт разбра, че Крикет вече е отказала на детето. И би трябвало с това въпросът да приключи. Свекърва º си навличаше куп главоболия и разходи, за да ги премести в дома си в Бъкхед. Преди година, след като прегазиха Мат, когато се прибираше вкъщи след работа, Крикет се появи, развяла платна, и стана част от живота им, макар никога да не бе участвала така в него. И сънят на Кейт я улесни. Тя не можеше да се мери с парите на Крикет – дори сега, след продажбата на къщата и на магазина на Мат, проведена като по мед и масло от Крикет, която сякаш бе омагьосала купувачите. В съзнанието на Кейт се таеше реален и настойчив страх, че свекърва º ще º отнеме Девън, ако пожелае. Разполагаше със сериозен коз – случая с ножиците. Кейт би трябвало да се радва, че Крикет ги приютява и º дава работа в офиса си – да вдига телефоните в агенцията º за недвижими имоти. Би трябвало да е благодарна, че им отстъпва целия трети етаж от къщата си, където да влиза без покана и да ги наглежда, когато реши, вместо всеки ден да бие път чак дотук.

– Ще вземем сандъка, разбира се – отговори Кейт и пъхна картичката във вътрешния джоб на измачканата си пижама. – Ще вземем всичко, което поискаш. Помогни ми да го свалим долу.

Не беше тежък. Ала се плъзна по подвижната стълба и остърга леко пода.

Избутаха сандъка в дневната, претъпкана с кашони, куфари и част от по-хубавите им мебели.

Кейт видя списъка на Крикет, залепен на вид­но място върху кашона с дрехите. Тя изобщо не благоволи да го погледне, докато бутаха сандъка към средата на стаята. Дори да продължаваше да спи, пак щеше да се справи без списъка на Крикет. Местеха се, не изстрелваха ракета в Космоса.

Не разбра, че там пише:

1. Хамалите ще дойдат в дванайсет. Не се качвай в камиона им. Не позволявай на Девън да се качи в камиона им.

2. Изчакай точно трийсет минути. После тръгни с колата към моята къща. Облечи се скромно и не се гримирай. По-добре да изглеждаш малко тъжна. Искам Девън да е облечена с дрехите, които носи сега.

3. Това е изключително важно. В къщата ми ще чака снимачен екип. Ще запишат първия ви ден у дома. Предупредиха ме да не ти съобщавам, за да изглежда по-неподправено, но се страхувам да не би да ти хрумне нещо и да не спазиш графика. Много е важно! Ще ти обясня, когато се прибера.

Крикет Ферис контролираше всичко. Макар да се водеше местна знаменитост, малцина го знаеха. Градеше кариера върху прословутата си способност да се носи по гребена на вълната и да устоява на всякакви бури. Всъщност не устояваше на никакви бури. Тя контролираше бурите. И си бе създала репутация на дискретен ракетоносител. Съчетаваше добър вкус и политическа амбиция, ала предложеха ли º да се кандидатира за държавен пост, тя благородно отказваше, за да остане зад кулисите. Говореше се, че постави ли плаката на някой кандидат до табелата на агенцията си за недвижими имоти, броят на поддръжниците му веднага се увеличава. Всичко това се дължеше на успешната рекламна кампания, замислена и проведена лично от нея, и превърнала агенцията º в една от най-авторитетните в щата и дори отвъд границите му. Преди петнайсет години, когато съпругът º починал, Крикет документирала продажбата на къщата, където живеело семейството, и търсенето на нов дом само за нея и за сина º Мат. „Знаем какво е да обърнеш нова страница“ – така завършвала всяка реклама. Крикет била представена като приятен и компетентен професионалист и същевременно като чувствителна и скърбяща жена. Мат обаче обрал овациите – бил красиво дете с невинно лице и големи и тъжни кафяви очи, създадени сякаш за телевизионния екран. Нещо у него пробудило съчувствието и симпатиите на зрителите. Всички искали детето да си намери нов дом.

По-късно той разказа на Кейт колко мразел рекламите. Крикет ги режисирала от началото до края. Изтъквали близостта помежду им, ала тя работела по петнайсет часа дневно и всъщност Мат израснал без нея.

Кейт и Мат се бяха запознали като първокурсници в „Емъри“. Тя мислеше да напусне колежа. Не се сприятеляваше лесно и по време на лекции се взираше през прозореца и си представяше, че е някъде много далеч. Беше се усъвършенствала дотолкова, че заприличваше на пухкав облак, готов да отлети при най-лекия полъх на вятъра.

По онова време не го знаеше – не би º хрумнало дори, че е възможно да го впечатли – ала Мат я наблюдавал как мечтае в час. Именно това привлякло вниманието му. И той искал да изчезне. Тя знаеше кой е, разбира се. Като малка бе гледала рекламите и както всички останали в Атланта бе стискала палци милото и красиво дете да си намери дом.

Двамата бяха само на деветнайсет, когато Кейт забременя. Разочарована от решението на сина си да напусне колежа и да се ожени за Кейт, жените от чието семейство се славеха със слабостта си към мъжете с дебели портфейли, Крикет прекрати отношенията си с него и престана да го подкрепя финансово. Тя имала големи планове за Мат. С опита си да подкрепя победителите, представете си какво би съумяла да направи за сина си, ако влезе в политиката. С това лице! С това съвършено лице!

Мат обаче не се интересуваше от политика. Беше срамежлив и се чувстваше неудобно сред хора. След сватбата двамата заживяха при майка º – в тази къща – защото майката на Кейт бе убедена, че след време Крикет ще прости на Мат и те ще се възползват от парите º. Крикет грешеше за много неща, ала за сребролюбието на майката на Кейт беше права.

Преди две години майката на Кейт почина внезапно от сърдечен удар. Мечтата º да види дъщеря си богата така и не се сбъдна. След това Крикет предприе колебливи опити за помирение. Твърде късно. Мат бе прекъснал връзката си с нея и не искаше да се обръща назад.

Двамата бяха живели седем години в тази малка къща. Отглеждаха Девън и работеха в магазина си за велосипеди „Ферис Уилс“, отворен със скромното наследство от бащата на Мат. Мат бе избрал този живот и се задоволяваше с анонимното им съществуване, което другите наричаха безлична средна класа, а той – „бохемство“. Едва сега обаче, оглеждайки притежанията им, Кейт установи, че той не е оставил никаква следа. Всички мебели бяха на майка º. Мат се бе пренесъл в нейния свят, ала не бе добавил нищо от себе си.

Кейт седна върху сандъка и Девън се настани до нея.

– Ще се справим – каза Кейт. – Знаеш го, нали?

Дъщеря º кимна и свали семплите очила с черни рамки, които Крикет харесваше. Избърса стъклата в тениската, която баба º бе избрала.

– Ще говоря с Крикет за дрехите ти. С баща ти винаги сме ти позволявали да носиш каквото искаш през лятната ваканция. Крикет ще се примири.

– А в училище? – подхвана Девън стария спор.

Мразеше училищната униформа. Самата мисъл да е в униформа я изпълваше с негодувание. През годината, прекарана в сън обаче, Кейт се бе съгласила Крикет да запише Девън в същото частно училище, където бе учил Мат.

– В това училище униформата е задължителна.

– Ами ако се върна в старото си училище?

Майка º се поколеба.

– Ще говоря с Крикет. Но училището е добро. И баща ти е учил там.

Тя прегърна Девън и движението привлече вниманието º към пощенската картичка в джоба º.

Извади я и с Девън се загледаха в нея, сякаш върху хартията ще се изпишат нови думи, предсказващи бъдещето им. Майката на Кейт я бе скрила. Защо ли? Сигурно никога нямаше да разбере.Ненадейно усети у нея да се надига същото бунтовно настроение, както когато остави чашата с кафе, поднесена º от Крикет. Майка º бе попречила да поддържа връзка с Аби, да се върне при нея и Изгубеното езеро.

Това бе достатъчно основание да отиде.

Бягство.

Думата изплува в съзнанието º, преди да успее да я спре.

– Знаеш ли… – каза. – „Изгубеното езеро“ е само на три-четири часа път оттук. Поне беше.

Девън я погледна изпитателно, все едно очаква уловка. Кейт едва не се засмя.

– Възможно е да са затворили комплекса. Или Аби да не е там. Но ще проверим. Ти и аз. – Кейт я побутна с лакът. – Как мислиш? Не е необходимо да сме тук, докато пренасят багажа.

– Ще отидем на екскурзия?

– Не знам какво ще се получи – призна майката. – Ако там няма нищо, просто ще се приберем в новия си дом. Но ако Аби е там, ще останем за една нощ. Или за две. Ще решим на място.

– Ще попитаме ли баба Крикет?

– Не. Това е наша работа. Преоблечи се, ще съберем малко дрехи и тръгваме.

Девън се втурна по коридора, но спря, изтича обратно и прегърна Кейт.

– Липсваше ми – избърбори и пак хукна към стаята си.

Кейт застина стъписана.

Мислеше, че никой не разбира.

Ала Девън бе разбрала.

Беше усетила, че майка º спи непробудно.

2.

„Изгубеното езеро“

Съли, Джорджия

Един ден по-рано

Всяка година след смъртта на съпруга º дебелият мъж с изопнатата кожа и фалшивата коса идваше през първия летен ден и предлагаше на Аби да купи „Изгубеното езеро“. Измъкваше се от мерцедеса си – все по-трудно с течение на времето – взираше се в езерото и алчното му въображение сечеше дърветата и строеше луксозни къщи край брега. Жената виждаше как пръстите и коленете му се разтреперват, а понякога дори усещаше как земята потреперва, сякаш силното желание е способно да осъществи замисъла му.

После Аби го канеше в къщата и му предлагаше студен ментов чай и маслени бисквити, изпечени от Лизет така, че да заприличат на големи копчета – нещо специално, за да разсее разочарованието му, защото тя винаги му отказваше. Той не беше свикнал да му отказват и тя му съчувстваше, както съжаляваше хората, които имат всичко, ала то не им стига.

Тази година обаче Аби не му предложи нищо освежително.

Когато той си замина, тя притисна с длан гърдите си, където малки крилца пърхаха под кожата º. Най-сетне го направи. Съгласи се да му продаде „Изгубеното езеро“. За пръв път се чувстваше така. Обикновено не се колебаеше. Сега… се тревожеше. Колата му изчезна сред дърветата и очите º се плъзнаха към езерото, ширнало се пред нея като излязло от пощенска картичка, заобиколено от кипариси и борове, толкова тихо и усамотено, че чуваше как водата се плиска леко в порутения кей.

Старите бунгала, които с Джордж купиха след медения месец, бавно се рушаха. Парите не стигаха за ремонти. И най-лошото – за пръв път, откакто купиха мястото, през зимата не дойде нито един гост. Обикновено имаха резервации и за зимата. Намираха се близо до границата с Флорида и любителите на топлината прииждаха от север с вълнените си шапки и пясък, полепнал по гумите на колите им. Редовните посетители обаче бяха остарели както всичко останало. Мнозина си бяха отишли. Някои вече не можеха да шофират. Трети не искаха да напускат удобните си фотьойли пред топлите прозорци.

Решението º беше правилно. Несъмнено.

Дребничка красива жена на около шейсет застана до Аби на прага на къщата – двуетажна постройка, облицована с дъски, с протекъл покрив, коридори, които не отвеждат никъде, и възтесни вити стълби като в кукленска къщичка. Старата къща и бунгалата се продаваха с езерото и Аби и Джордж ги избраха именно заради многото работа, която изискваха. По онова време метафората им допадаше – обновяване, възстановяване, пресътворяване.

Тя долови гнева на Лизет като гореща вълна. Силата му лъхна меката сребриста коса на старицата като вятър. Тя въздъхна. Лизет вероятно бе предвиждала, че това рано или късно ще се случи, ала явно не смяташе да я улесни.

Лизет разтвори малкия бележник, провесен на канап около врата º. Написа нещо и го показа на Аби: „Защо не се посъветва с мен! От кога планираш продажбата? Защо не ми се довери?“

– Едва ли си толкова изненадана, Лизет. Особе-

но след тази зима. Искам да пътувам отново. Зна-