Сара Адисън Алън Изгубеното езеро

– Селма, казвали ли са ти, че прекаляваш с хленченето?

– Не.

– Лъжкиня.

– Така ли ще си прекарам лятото? – простена Селма, отвори вратата и зачака Булахдин. – Търпейки обидите на такива като теб.

– Такива като мен? За много извисена ли се мислиш?

– Внимавай, стара жено, да не те оставя тук.

– Няма страшно. – Старицата бръкна в чантата, извади връзка ключове и ги раздрънка. – Ключовете за колата ти са у мен.

– За какво са ти?

Възрастната жена се разкикоти и тръгна към вратата.

– Булахдин, ако се опиташ да подкараш колата ми, ще се обадя в полицията!

Аби се запъти към кухнята с усмивка. Радваше се, че дойдоха.

За да стигне до пералнята, трябваше да мине през кухнята. Лизет стоеше пред празния стол до хладилника, сложила ръце на кръста. Често се взираше така в стола.

– Е, сигурно ще се зарадваш, че Селма и Булахдин все пак дойдоха. Храната няма да отиде на вятъра.

Аби махна към шарените емайлирани тави върху печката в забележителната кухня – царството на Лизет. Уредите бяха кобалтовосини, а стените – от неръждаема стомана. Ярки бели лампи осветяваха помещението.

Бащата на Лизет почина няколко години, след като тя напусна Париж. Очевидно бе забравил да промени завещанието си или бе очаквал рано или късно дъщеря му да се върне. Или изобщо не се беше сетил за нея – съвсем естествена възможност, съдейки по това, което Лизет бе разказвала за него. Така или иначе, тя наследи половината от скромното състояние на баща си. Майка º – другата половина. Парите на Лизет обясняваха красивата кухня в иначе запуснатата главна къща. Те обясняваха и защо Аби никога не се притесняваше колко струва храната. Лизет се грижеше за това. За да е щастлива, Лизет се нуждаеше само от покрив над главата си и от някого, на когото да готви – нещо, което Джордж и Аби винаги º осигуряваха.

Лизет повдигна вежди и в очите º блеснаха красноречиви искри: „Казах ти.“

– Нищо подобно. Дошли са да се сбогуват. – Аби се поколеба и добави: – Лизет, ще трябва да ми помогнеш при преместването.

Деликатната челюст на Лизет изпъкна. Тя написа в бележника: „Казах ти, че няма да замина.“

– Но аз заминавам. Ела с мен. Ще вземеш стола.

Тя упорито отказваше да приеме факта, че Аби знае за стола. И винаги се сепваше леко, когато го споменаваше – като дете, заловено да върши пакост.

„Оставам… Върви си. Трябва да сготвя обяд за гостите.“

Аби излезе от кухнята, замислена колко по-лесно щеше да бъде, ако Джак бе дошъл. Сега се налагаше да намери друг начин да накара Лизет – и призраците º – да си тръгнат.

3.

Табелите край магистралата обещаваха пресни плодове, прасковен сайдер и орехи с канела. Минаха край поне шест, всяка с ръкописен надпис и много удивителни. Кейт очакваше с нетърпение следващия знак, обземаше я напрежение, каквото изпит­-

ват само наистина изгубените – започваше от стомаха и се разпростираше към раменете и върховете на пръстите, стиснали волана. След двайсетина километра имаше плодове. Осемнайсет, шестнайсет.

Кейт и Девън започнаха да поздравяват с викове всяка табела – по-възторжени, колкото повече наближаваха.

Дванайсет!

Осем!

Четири!

Най-после като по чудо отбивката се появи и Кейт спря на покрития с чакъл паркинг пред сивата барака. Прах, мушици и трептяща мараня обвиваха мястото като мехур, сякаш всеки момент ще се търкулне към някоя друга крайпътна полянка.

Кейт изключи двигателя на субаруто, колата спря да вибрира и крайниците º натежаха от внезапния покой. Девън изскочи от колата и хукна към малката веранда на бунгалото. Гледката припомни на Кейт как с родителите º кръстосваха пътищата през горещите, лепкави летни дни. Баща º напълваше резервоара с бензин и караше, докато се изпразни наполовина. После потегляха обратно. Обикаляха из Джорджия и намираха мотели с басейни, магистрални магазинчета и стари сергии за плодове.

Кейт беше на тринайсет, когато баща º почина. Пътешествията приключиха. Вече не се отбиваше след училище във видеотеката му, да гледа филм след филм. Майка º се смахна леко, все едно е натиснала бутона за извънредни ситуации – жените от семейството казваха, че става така, когато изгубиш съпруга си. Не излизаше от стаята си месеци наред. В осми клас Кейт се прехранваше с понички, санд­вичи и пуканки. Криеше се, когато добронамерени съседи почукваха на вратата – след първия път, когато ги пусна и се учудиха защо майка º не иска да ги види.

У Кейт още дремеше омраза към скръбта на майка º. Помнеше какво º каза тя в деня, когато с Мат отидоха в кметството да се оженят. „Надявам се да не го изгубиш.“ Прозвуча като прокоба. Макар и не толкова очевидно като майка си, тя също бе натиснала бутона. Би трябвало да се досети, че Девън разбира. Децата винаги знаят кога майките им полудяват – просто не го признават пред никого.

Насекомите огласяха с жуженето си летния следобед. Тя слезе от колата и го усети като туптене, отмерващо пулса на дърветата. Плътният влажен зной, уловен в капана на песъчливата земя и ниските облаци, º се стори чужд, натрапчив и нов.

Качи се на верандата при Девън, отвори вратата и двете влязоха вътре. Вентилаторите бучаха, раздвижваха горещия сладък въздух и не позволяваха на осите да кацат върху кофите с плодове. Четирима клиенти – явно туристи – разговаряха шумно. Кейт бе паркирала до техните коли. Едната беше от Флорида, другата – от Северна Каролина.

Туристите се обърнаха и се втренчиха в Девън – в зелените º каубойски ботуши от миналого-

дишната училищна драматизация на „Хайди“, в крилата на фея, измачкани от дългия престой в колата, и в любимите º очила с рамки на зеброви шарки. Приличаше на експонат от летен панаир. Когато излезе от стаята си, облякла всичко, което Крикет º бе забранила да носи, Кейт се усмихна. После обаче осъзна какво означава това. Преценила, че сега е последният º шанс да облече каквото пожелае, Девън бе облякла всичко. Не вярваше, че майка º ще спечели войната с баба º по този въпрос.

Кейт отвори старата хладилна витрина. Извади кутия пепси за себе си и чиъруайн за Девън. Взе и две от наредените до касата хартиени фунийки с канелени орехи.

– Това ли е всичко? – попита възрастната жена зад тезгяха с малки зелени очички.

– Да… всъщност не – каза Кейт, вадейки парите от джоба си. – Оттук ли е пътят за Съли?

– Да – кимна жената и º подаде рестото. – Съли е на около час на юг, ако продължите по магистралата. Но вие сигурно сте тръгнали към водния парк в града. Дотам се стига по-бързо по междущатското шосе.

Воден парк? Не помнеше в Съли да е имало воден парк.

– Търся място, наречено „Изгубеното езеро“.

Възрастната жена сви рамене.

– Не съм го чувала.

– Може и да го няма вече. Беше нещо като лагер с бунгала под наем.

– А! Сигурно е в старата част на Съли. Магистралата ще ви отведе дотам. Просто продължавайте на юг.

– Благодаря.

Кейт извика Девън, която говореше с туристите, и двете излязоха навън. Застанала до колата, Кейт изпи пепсито и изяде орехите си, а дъщеря º тичаше напред-назад по чакълената алея, та вятърът да изправи крилете º. След пет минути, задъхана и потна, тя дойде при нея, пресуши чиъруайна и си изяде орехите за рекордно време.

Оригна се и майка º се засмя. После се качиха в колата и поеха на юг.

През следващия час Кейт се изнервяше все повече, макар да си повтаряше да се успокои. Това беше просто приключение. Трябваше да покаже на Девън, че е жива, будна и силна. Калейдоскоп от пейзажи профучаваше край тях – ниви, песъчливи борови гори, езерца, заобиколени от кипариси. Последния път, когато пътуваха към „Изгубеното езеро“, майката на Кейт бе нарекла тези земи „Влажния Юг“. Каза го, сякаш става дума за неизследвани и екзотични, непокорни и дори страховити територии, каквито само Аби би избрала.

Обаче сега нямаше и следа от „Изгубеното езеро“. Нямаше никакви бунгала.

Кейт стисна клепачи. Отвори ги бързо, защото Девън извика:

– Внимавай!

Кейт ахна и завъртя волана наляво, за да избегне нещо, което приличаше на огромен алигатор, появил се ненадейно върху сивата асфалтова лента пред тях. Шофьорът на колата в отсрещното платно наду клаксона, тя свърна бързо в своето платно и спря рязко до мантинелата.

Кръвта се бе оттекла от лицето º, изопнато от

напрежение. Бяха се разминали на косъм. Извър-

на се назад и видя, че другата кола изчезва в далечината.

Ала нямаше никакъв алигатор.

Девън също гледаше назад.

– Къде отиде?

– Не знам – отвърна Кейт и замълча. След малко си пое дълбоко дъх и се усмихна окуражително на дъщеря си. – Да отидем ли в Съли? Ще намерим онзи воден парк? Звучи забавно.

Бяха дошли чак дотук. Не биваше да си тръгват, без дъщеря º да запази хубав спомен.

– Не! – извика уплашено Девън. – Искам да отида на „Изгубеното езеро“ и да имам най-хубавото детско лято като теб!

Кейт я погали по меката коса. Усети топлата кожа под нея, деликатната извивка на главицата º.

– О, Девън. Имала съм много хубави лета и след това. Ти също ще имаш. Ала не съм идвала тук от години. Забравила съм къде е мястото. Дори джипиесът не знае. Нищо чудно изобщо да не съществува.

– Мамо – прекъсна я объркано Девън, – то е тук!

Посочи право напред – към малка дървена табела встрани от шосето, която гласеше „Изгубеното езеро – свийте наляво“.

Стъписана, Кейт се озърна. Видя старата чакълена алея – тясна просека сред гъстата гора, която щеше да ги отведе до желаното място.

*

Алеята към езерото бе неравна, а дърветата от двете º страни я закриваха, все едно прекосяват тунел. Земята постепенно омекна под гумите. Внезапно алеята се разшири и се озоваха на просторна морава. Тревата не бе окосена, а червените тухли на барбекюто се ронеха. Позагнилите маси за пикник се нуждаеха от пребоядисване. Слънчевите лъчи прозираха през излинелите стари чадъри.

Жълтата тясна двуетажна къща вляво от моравата изглеждаше леко килната настрани, сякаш се е отместила да даде път на нещо голямо. Вдясно беше Изгубеното езеро. Обрасли с мъх дървета се надвесваха над сивозеленикавата му вода като стари дами, привели се да утолят жаждата си.

– Уха! – възкликна Девън, озъртайки се ту наляво, ту надясно. – Не си го представях така!

– И аз – каза Кейт.

Колата прекоси бавно алеята, заобикаляща моравата. Минаха край тринайсет порутени бунгала, боядисани в излющени хелоуински цветове – черно, кафяво и оранжево – с плесенясали каменни пътечки помежду им. По нищо не личеше да са заети – по малките веранди нямаше обувки, не се виждаха сгъваеми столове, облегнати по стените.

Кейт спря пред тясната двуетажна къща. Слязоха от колата и шумът от затръшването на вратите отекна над езерото. Въздухът ухаеше на нещо зелено – на влажна трева и на белени краставици.

Необяснимо разочарование обзе Кейт.

Мястото, разбира се, изглеждаше променено. И как иначе!

Влязоха вътре и камбанката над входната врата звънна. Миришеше на мокро дърво и климатикът като в стар морски музей навяваше хлад. Зад извитото писалище на рецепцията в малкото фоайе нямаше никого. Надникнаха първо в дневната с пъстри канапета и прашни полици, вградени в стената, огънати под тежестта на стотици книги. После влязоха в трапезарията с разнородни маси и столове. Стените с избелели розови тапети и тънките тъмни дъски на паркета изглеждаха изтънели до краен предел, сякаш някой ежедневно ги търка усърдно.

– Ехо! – подвикна Кейт.

Никакъв отговор.

– Аби?

Отново никакъв отговор.

– Ние ли сме единствените гости? – попита Девън, докато се връщаха към рецепцията.

– Не мисля, че приемат гости, слънчице.

В същия момент обаче – като в отговор – апетитна миризма се прокрадна към тях. Кейт се обърна рязко и погледна към дневната. Беше все така празна и тъмна, но върху ниската масичка в далечния край сега имаше син поднос. Сигурна беше, че преди не е бил там. Приближи до него и се загледа в кексчетата с шунка и кашкавал и двете големи парчета пай със сливи. Девън застана до нея, надвеси се над подноса и вдиша дълбоко.

– Забеляза ли кой го остави? – попита я Кейт.

Детето поклати глава.

В същия миг камбанката над вратата звънна отново и висока стройна жена на около седемдесет влезе във фоайето. Зърна Кейт и Девън в дневната и се сепна, изтръгната от мислите си, които очевидно бяха на милиони километри оттук. Прибрана на опашка, дългата º прошарена коса стигаше почти до кръста. Жената носеше джинси, бяла тениска и огърлица от едри зелени камъни.

Не изглеждаше променена. Всичко друго се бе променило, но не и тя.

– Аби! – усмихна се Кейт и въздъхна, сякаш досега я е чакала със затаен дъх.

– Да?

– Аз съм Кейт Ферис. – Тя не отговори. Кейт поклати глава и поясни: – Бях Кейт Снодърли. Племенницата ти!

– Кейт! – позна я най-сетне Аби, засмя се, влезе в дневната и я прегърна. Кейт обви гърба º с длани и усети острите кости на жилавото º тяло. Миришеше както преди – на ваканция, на шоколад и карамел. – Не мога да повярвам, че дойде!

Аби се отдръпна и Кейт каза:

– Това е дъщеря ми Девън.