Патрик Ротфус Името на вятъра

Джейк се опита да го успокои, но Коб отблъсна младия мъж.

— Казвам самата истина. Много жалко за Нели, но ако той не започне да ме слуша, ще свърши по същия начин. С тези хора късметът не излиза два пъти.

Картър стисна устни. Протегна и дръпна края на окървавения чул. Онова, което беше вътре, се претърколи веднъж и остана да стърчи под плата. Картър дръпна по-силно и се чу тракане, сякаш върху масата се изсипаха плоски речни камъни.

Беше паяк — голям като колело на каруца и лилаво-черен на цвят.

Чиракът на ковача отскочи назад, блъсна се в масата и я преобърна, като почти падна на земята.

Лицето на Коб застина. Греъм, Шеп и Джейк нададоха неразбираеми възгласи на уплаха и се отдръпнаха, покрили лицата си с ръце. Картър отстъпи крачка назад и потръпна. Тишината, която се просмука в стаята, беше като студена пот.

— Не би трябвало да са стигнали толкова далеч на запад — избоботи ханджията мрачно.

Ако не беше пълната тишина, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но сега го чуха. Безмълвно преместиха погледи от съществото на масата към червенокосия.

Джейк пръв успя да проговори:

— Знаеш ли какво е това?

Невиждащите очи на съдържателя бяха вперени някъде далеч.

— Скраел — рече той разсеяно. — Мислех, че планините…

— Скраел ли? — прекъсна го Джейк. — За бога, Коте! Нима си виждал тези проклетници и преди?

— Моля? — червенокосият ханджия го изгледа стреснато, сякаш внезапно бе дошъл на себе си. — О, не. Разбира се, че не. — Като видя, че единствен той е на ръка разстояние от тъмното същество, внимателно отстъпи крачка назад. — Просто съм чувал. — Останалите впериха очи в него. — Спомняте ли си търговеца, който идва преди известно време?

Всички кимнаха.

— Кучият му син се опита да ми вземе десет пенита за половин фунт сол — оплака се за стотен път Коб, без изобщо да се усети.

— Де да бях купил и аз — смотолеви Джейк, а Греъм кимна в мълчаливо съгласие.

— Онзи беше долен мошеник — продължи Коб, сякаш вече казаните думи му носеха успокоение. — В тежки времена бих платил две пенита, но десет си е пладнешки обир.

— Не и ако по пътищата се срещат и други такива твари — мрачно каза Шеп.

Всички погледи за пореден път се втренчиха в черното същество на масата.

— Търговецът спомена, че чул за тях в района на Мелкомбе — побърза да вметне Коте, като наблюдаваше лицата на останалите, докато те разучаваха съществото. — Помислих си, че просто иска да вдигне цената.

— Какво друго ти каза? — попита Картър.

Съдържателят се замисли за момент и после сви рамене.

— Не успях да науча цялата история. Търговецът беше в града само за няколко часа.

— Мразя паяци — простена чиракът.

Той продължаваше да стои от другата страна на масата, на четири-пет метра разстояние.

— Покрий го.

— Това не е паяк — рече Джейк, — няма очи.

— И уста няма — посочи Картър. — Как ли яде?

— И _какво_ яде? — мрачно натърти Шеп.

Съдържателят продължаваше да разглежда съществото с любопитство. Надвеси се над него и протегна ръка. Останалите инстинктивно се дръпнаха още по-далеч от масата.

— Внимавай — предупреди го Картър, — краката му режат като ножове.

— По-скоро като бръсначи — каза Коте, докато дългите му пръсти опипваха черното тяло на скраела, по което нямаше никакви издатини. — Гладко и твърдо е като изпечена глина.

— Не си играй с това — намеси се чиракът на ковача.

Съдържателят внимателно подхвана с две ръце един от дългите гладки крака и се опита да го счупи като пръчка.

— Не е като изпечена глина — поправи се той и притисна крака към ръба на масата, след което го налегна с цялата си тежест.

Кракът се прекърши с остър пукот.

— По-скоро прилича на камък. — Коте погледна Картър. — От какво са всичките тези пукнатини? — Той посочи тънките линии, които покриваха гладката черна повърхност на тялото.

— Нели падна върху него — отвърна Картър. — То скочи от дървото и започна да се катери по нея, като я посичаше с краката си. Движеше се много бързо. Дори не успях да разбера какво се случва. — Картър най-сетне се поддаде на настоятелното натискане на Греъм и се отпусна върху стола. — Нели се оплете в сбруята си и падна върху него, при което му счупи няколко крака. След това то се хвърли върху мен и започна да пълзи нагоре. — Той скръсти ръце върху окървавените си гърди и потрепери. — Успях да го отскубна от себе си и да го стъпча. Но то пак се покатери… — Картър замлъкна, а лицето му придоби пепеляв оттенък.

Съдържателят кимна сякаш на себе си, докато продължаваше да ръчка съществото.

— Няма кръв. Няма вътрешни органи. Отвътре е просто сиво. — Бръкна вътре и пръстът му потъна като в гъба.

— Велики Техлу! Остави го на мира! — примоли се чиракът. — Понякога паяците мърдат и след като ги убиеш.

— Чуйте се само — язвително каза Коб. — Паяците не стават големи като свине. Знаете добре какво е това. — Той се завъртя и ги погледна в очите един по един. — Това е демон.

Те погледнаха към разпуканата твар на масата.

— Хайде стига сега — рече Джейк, изразявайки несъгласието си по-скоро по навик. — То не е като… — Той направи неопределен жест. — Не може да е като…

Всички разбраха какво има предвид. Да, на света съществуваха демони. Но те бяха като ангелите на Техлу. Герои и крале. Те бяха част от легендите и мястото им беше там. Таборлин Великия беше призовал огъня и светкавиците, за да унищожи демоните. Техлу ги бе разтрошил с ръцете си и ги бе захвърлил да вият в безименната бездна. С други думи, никой не очакваше, че другарят му от детинство ще стъпче до смърт някакво такова същество на пътя Баедн-Брит. Струваше им се нелепо.

Коте прекара ръка през рижата си грива и наруши мълчанието:

— Има един начин да разберем със сигурност. — Той бръкна в джоба си. — С желязо или огън. — Извади кожена кесия.

— И с божието име — додаде Греъм. — Демоните се страхуват от три неща: студено желязо, чист огън и светото име божие.

Съдържателят стисна устни с известно неодобрение.

— Разбира се — рече той, докато изпразваше кесията си върху масата, а след това започна да рови сред купчината монети: тежки сребърни таланти и дребни сребърници, медни йоти, очукани дребни пенита и сиви железни драби. — Някой да има шайба?

— Използвай драб — посъветва го Джейк. — Правят ги от добро желязо.

— Не искам добро желязо — отвърна съдържателят. — В драба има много въглен. Почти като стомана е.

— Прав е — каза чиракът. — Само дето не е въглен. За правенето на стомана се използва кокс. Кокс и вар.

Съдържателят кимна с уважение към момчето.

— Ти знаеш най-добре, млади майсторе. В края на краищата това ти е работата — най-накрая дългите му пръсти изровиха шайба сред купчината монети. — Ето.

— Какво ще му направи това? — попита Джейк.

— Желязото убива демони. — В гласа на Коб имаше известна несигурност. — Но този е вече мъртъв. Може и нищо да не му направи.

— Ей сега ще разберем. — Съдържателят обиколи с поглед очите на всеки от тях, сякаш ги преценяваше.

След това се обърна решително към масата, докато те се отдръпнаха още по-встрани.

Коте притисна желязната шайба към черния торс на съществото. Чу се кратко и остро пропукване като от борова цепеница, пламтяща в разгорял се огън. В първия момент всички се стреснаха, но бързо се успокоиха, защото съществото не помръдна. Коб и останалите размениха неуверени усмивки като момчета, уплашени от разказ за духове.

Усмивките им повехнаха, когато стаята се изпълни със сладникавата, остра миризма на гниещи цветя и изгоряла козина.

Съдържателят притисна шайбата върху масата и тя остро изтрака.

— Е — рече той, докато бършеше ръце о престилката си, — май положението е ясно. Какво ще правим сега?

* * *

Часове по-късно съдържателят стоеше на прага на „Пътният камък“, отморявайки очите си в мрака наоколо. Проблясъците от светлината на лампите, идващи от прозорците на странноприемницата, падаха върху черния път и вратите на ковачницата отсреща. Пътят не беше широк, нито пък особено оживен. Не изглеждаше като да води до някъде, каквото усещане създаваха други пътища. Съдържателят вдиша дълбоко есенния въздух и неспокойно се огледа, сякаш в очакване нещо да се случи.

Беше решил да се нарича Коте. Подбра внимателно името, когато се установи на това място. Наложи се да го смени по обичайните причини, а и поради няколко не толкова обичайни. Не на последно място защото имената бяха нещо важно за него.

Погледна нагоре и видя хилядите звезди, които искряха в кадифето на безлунната нощ. Познаваше ги всичките. Знаеше техните истории и имена. Познаваше ги както собствената си длан.

Коте сведе поглед, въздъхна, без да се усети, и влезе обратно. Заключи вратата и спусна кепенците на широките прозорци на странноприемницата, сякаш да се скрие от звездите и техните безбройни имена.

Методично помете пода и обра всички ъгли.

С търпеливи и премерени движения изми масите и тезгяха.

След около час работа водата във ведрото беше толкова чиста, че и дама би могла да си измие ръцете вътре.

Накрая издърпа един стол иззад тезгяха и започна да лъска внушителния брой бутилки, наредени между двете огромни бъчви. В тази работа не го биваше колкото в останалите и скоро стана ясно, че полирането беше просто извинение, за да докосва и държи бутилките. Без да го осъзнава, дори започна да си тананика леко. Ако се бе усетил, вероятно щеше да спре да го прави.

Докато въртеше бутилките в дългите си, грациозни ръце, познатото движение успя да изглади няколко бръчки на умора по лицето му и го накара да изглежда по-млад — със сигурност под тридесет. Толкова млад, че чак необичайно за съдържател на странноприемница и мъж с толкова бръчки на умора по лицето.

* * *

Коте се изкачи по стълбите и отвори вратата. Стаята му беше семпла, почти монашеска. В средата имаше камина от черен камък, два стола и малко бюро. Единствената друга мебел беше едно тясно легло с голям тъмен сандък в долния му край. По стените нямаше никаква украса и дървеният под беше гол.

Приближиха стъпки и в стаята влезе млад мъж, който носеше купа с телешко, от което се носеше пара и аромат на черен пипер. Мъжът беше тъмнокос и очарователен и имаше бърза усмивка и хитри очи.

— От седмици не си закъснявал толкова — каза той, докато му подаваше паницата. — Изглежда, че тази вечер е имало добри истории, Реши.

Реши беше още едно от имената на съдържателя — нещо като прякор. Споменаването му накара Коте да свие устни в кисела усмивка, докато уморено се отпускаше в дълбокия стол пред огъня.

— Е, какво научи днес, Баст?

— Днес, господарю, научих защо добрите любовници имат по-добро зрение от великите учени.

— И защо, Баст? — попита Коте, като в гласа му прозвучаха закачливи нотки.

Баст затвори вратата, завъртя се и седна на свободния стол с лице, обърнато към неговия учител и пламъка в камината. Движеше се със странна деликатност и грация, сякаш танцуваше.

— Ами, Реши, всички велики книги са затворени в стаи, където светлината е лоша. В замяна на това очарователните момичета предпочитат да са навън, на слънце, където човек може да ги изучава, без да рискува да си повреди очите.

Коте кимна в съгласие.

— Но някой много любознателен и находчив студент би могъл да изнесе своята книга навън и така да подобри положението си, без да се страхува, че ще влоши толкова важното за себе си зрение.

— И аз си го помислих, Реши, тъй като, разбира се, съм изключително находчив студент.

— Разбира се.

— Но като си намерих слънчево местенце, подходящо за четене, се появи едно красиво момиче и ми отклони вниманието — завърши Баст с цъфтяща усмивка на лицето.

— Сигурно ще съм прав, ако предположа, че днес не си успял да прочетеш нищо от „Целум Тинтуре“? — въздъхна Коте.

Баст успя да си придаде леко засрамен вид.

Загледан в огъня, Коте се опита лицето му да изглежда строго, но така и не успя.

— Ах, Баст, надявам се тя да е била очарователна като полъх на топъл вятър в сянката. Сигурно съм лош учител, щом ти казвам това, но се радвам за теб. В момента нямам настроение за дълги уроци. — След това той замълча за миг, преди да продължи: — Тази нощ Картър е бил нападнат от скраел.

Доволната усмивка на Баст се разпадна като напукана маска и лицето му пребледня ужасено.

— Скраел ли? — Той почти се изправи на крака, сякаш се канеше да хукне навън от стаята, след това смутено потрепери и се насили да седне обратно на стола си.

— Откъде знаеш? Кой е намерил тялото му?

— Жив е, Баст. Донесе мъртвото същество. Било е само едно.

— Няма такова нещо като само един скраел — каза Баст с равен тон. — Знаеш го.

— Знам — отвърна Коте, — но е факт, бил сам.

— И Картър го е убил? — невярващо попита Баст. — Значи не е бил скраел. Може би…