Помоги проекту - поделись книгой:
- Е, тогава? Глупак или гений?
- Гений в никакъв случай.
- Но не и пълен глупак?
- Бог да ни е на помощ, не, не си глупак. Макар че щях да си живея много по-безгрижно, ако беше - нямаше да те търпя нито миг.
Ванахомен премести празната паница встрани, кимна по навик за благодарност към роба, а след това стана и хвана рамото на стареца.
- Обещал съм да те направя крал сред кралете, Унте. Не си ли струва да ме търпиш заради това?
Но Унте поклати глава и каза:
- За да успееш, трябва да останеш жив, Вана. Не заспивай дълбоко тази нощ.
Отпратен по този начин, Ванахомен се изправи и си тръгна. Докато прекосяваше лагера, отново устреми поглед напред,
34
този път по-скоро от предпазливост, отколкото от гняв. Повечето участници в набега бяха негови поддръжници и не жалеха особено за убития Вуджег. Но пък щяха да искат да говорят с него - да узнаят плановете му или го поздравят за решителността, да му засвидетелстват вярност. Един-двама несъмнено щяха да му предложат гостоприемното си огнище за през нощта, макар той по принцип да отклоняваше подобни покани, за да не го обвинят, че има любимци. В момента не жадуваше нищо друго, освен собственото си ложе и покоя на сънищата, но преди това трябваше да се погрижи за камилата - никой достоен банбарец не би легнал, без да е сторил това. И понеже не принадлежеше към племето, спазването на правилата бе още по-важно.
Когато стигна мястото под платото обаче, завари Лае-ка вече разседлана, а кремавата и козина - грижливо разресана до чисто. Дъвчеше кротко някакъв шубрак и пръхна приветствено към него, като дрънна гердана от амулети, който и бе нанизал самият той. Чул този шум, Езак надникна иззад задницата и и му се усмихна.
- Знаеше, че ще се върнеш. Откак те няма, тази приятелка не престана да бие с копито и да пръхти. Много е нетърпелива.
Ванахомен се засмя и отиде да почеше коравото чело на камилата. Тя приближи още повече глава към ръката му - искаше още.
- Не е ли като жена? - промълви стопанинът и, като продължи да я чеше.
- Така си е! Е… - Езак се огледа за евентуални слушатели. - Сърдит ли е старецът?
- Не. Всичко му е ясно.
Езак въздъхна с облекчение - диханието му надигна за миг булото пред устата му. - Очаквах това, ама все пак…
- Каза ми да бъда нащрек. Сякаш имам нужда от предупреждение. - Докато Ванахомен чешеше ушите на Лае-ка, погледна назад към лагера. Повечето групички се бяха разпилели, сякаш смъртта на Вуджег и одобрението на Унте бяха сложили край на всички спорове. Едничката останала компания - тази
35
на убития Вуджег - шушукаше около своя лагерен огън. Ванахомен не се притесни особено от това, защото Вуджег бе най-умният и смелият измежду тях - без него другите не представляваха сериозна заплаха. Но все пак щеше да послуша Унте и да внимава.
- Хайде, лакомнице такава, разкарай се вече. - Той плесна Лае-ка по плешката и животното му хвърли последен жален поглед, преди да се упъти неохотно към останалите коне и камили. - Почини си добре, Езак.
- Покой, Вана.
Вана застина, а сетне се обърна назад, изненадан от това познато, но чисто гуджаарейско пожелание при временна раздяла. Забелязал погледа му, Езак сви рамене.
- Ние, банбарци, винаги се възползваме от всяко полезно нещо, което ни попадне. И теб прибрахме навремето, не е ли така?
След тези думи Езак започна да наглася дисагите под скалата, учтиво пренебрегнал Вана, който измърмори на гуджаарейски „благодаря“. Прекалено деликатен момент според представите на банбарци - нещо, което Ванахомен в никакъв случай не би си позволил с другиго, ако не искаше да го помислят за мекушав като повечето обитатели на града. Само че Езак още преди години се бе научил да търпи особеното поведение на своя командир, за което той му бе благодарен. Сега се отдалечи с бързи крачки, преди поривът към сантименталност да се засили.
Мястото за нощувка бе приготвено, огънят пращеше весело, а сламеникът бе разстлан от собствения му слуга. Тук липсваше кръгова преграда - добрият военен предводител не се дели от хората си. Когато влезе в осветеното от огъня пространство, Ванахомен седна, след това полегна на една страна и се обърна към роба с кимване:
- Утре се прибираме.
Карис - едно време генерал от армията на Гуджааре, макар това да бе отдавна минало - отвърна на кимването от мястото, където лежеше върху собствения си сламеник.
36
- Добре се справи. - Говореше на гуджаарейски, отчасти защото хактийският му бе слаб, и отчасти от съображения за сигурност. Само Унте и Езак поназнайваха техния език -първият доста прилично, а вторият не дотам.
Бузите на Ванахомен пламнаха от похвалата.
- Татко ме е учил да смазвам без бавене всяко неподчинение.
- Ако това ще те утеши донякъде, раненият гуджаареец вероятно ще оживее. Другарите му сигурно са го занесли веднага в Хетава - и раната е можела да бъде излекувана.
Ванахомен кимна замислено, вперил поглед в огъня.
- Бях забравил всичко това. Излекувана. Удивително, нали? Как съм могъл да забравя такова нещо? - Замълча, а в спомените му блеснаха златни като залез крепостните стени на столицата. За един момент почти долови донесено от вятъра ухание на лунно цвете, а после споменът отлетя. Съжали за него - напоследък всичките му спомени бяха такива… бледи и мимолетни. - Никой истински гуджаареец не би забравил, нали, Карис?
Бившият генерал отвърна тихо:
- Много време ни е нямало, Принце, но винаги ще си останем гуджаарейци.
Да. И Гуджааре отново щеше да стане негова. Ванахомен си повтори тази мисъл веднъж наум и още три пъти шепнешком - четири пъти правеха молитва. Неговата молитва за милостта на Хананджа.
- Срещата с шуна - попита той - уредена ли е?
Карис кимна утвърдително.
- След три денонощия по залез. В съобщението писах, че ще отида аз. - Погледна с безпокойство Ванахомен.
- Лично трябва да го видя, Карис. Шуна може и да са верни най-първо на Гуджааре, но все още са твърде тясно обвързани с кисуатските си корени, за да съм спокоен. Трябва да съм сигурен, че можем да се доверим на този техен представител. -Ванахомен бръкна под тюрбана, за да разтрие схванатия врат.
37
Спомни си с нежен копнеж уханните бани на своята страна. - Ще внимавам много, нямай грижа.
- А другото ми предложение?
Ванахомен се намръщи.
- В никакъв случай.
- В Гуджааре Хетава не е по-малка сила от аристокрацията, Принце. Даже е по-голяма.
- Най-много да ги потърся за някоя рана - повече не.
Карис въздъхна.
- Покой тогава, Принце. - Той се обърна, за да легне на една страна.
- Покой, приятелю. - Ванахомен посегна да си събуе ботушите, а после се излегна по гръб и закрепи внимателно булото си. Загледа танца на сенките по ръба на платото отгоре и затвори очи…
… и ги отвори под едно кипнало и разбунено небе.
На мястото, където допреди миг се намираше пазещата ги скална издатина, на мястото на Сънната Луна и милионите по-малки слънца, които трябваше да изпълват небосвода, вряха и кипяха черни облаци. Мълнията, която проблесна мижаво сред тях, имаше болнав вид - по-скоро тъничка вена в жива плът, отколкото необуздан изблик на огън и светлина. Никога не бе виждал подобно небе, дори и през най-тежкия дъждовен сезон.
Седна. Светът бе посивял и чужд под това небе - лишен от цвят, с толкова плътни сенки, че нищо не се виждаше в тях. Горната роба на Ванахомен се свлече и той откри, че от банбарските му дрехи няма и помен. Облечен бе в ушита от най-фин лен препаска и жилетка от пера, а на шията си имаше огърлица от лапис. Достойно за един принц одеяние.
- Както и трябва да бъде - прошепна бащиният глас.
Ванахомен се извърна. Банбарският лагер бе изчезнал, Ка-
рис бе изчезнал. Сламеникът му и лагерният огън се намираха върху нечистите павета на някаква улица в Гуджааре, сред високи стени и черни сенки. В дъното на уличката, в най-плътната сянка, се размърда фигура, едновременно позната и ужасна.
38
Главата и висеше на една страна; той зърна и блясъка на зъби. И все пак…
- Ванахомен - прошепна призракът.
Той се изправи на крака, обладан от решителността на съня.
- Татко.
- Сине мой, наследнико мой. - Гласът бе тих и безплътен, но Ванахомен би познал неговия тембър навсякъде и по всяко време. Прехапа устни и пристъпи напред, за да скъси разстоянието. А знаеше - независимо от десетилетното отсъствие от Гуджааре - че това е глупаво. Селенията на сънищата са необозримо огромни - еони ще им трябват на душите, за да ги заселят. Повечето образи в съня са просто отражения на мисли и страхове на самия сънуващ.
Но…
- Моя възродена душа. - Сянката на неговия баща разтърси глава. Мръсни, чорлави плитки са размятаха на всички страни. - Къде е Ореола, Ванахомен? Къде е твоето кралство?
- В ръцете на врага, татко. - Чу как омразата в собствения му глас отскача от стените на уличката. - Всичко ми взеха.
- Не всичко. Не и надеждата. Не и Нейната милост.
Ванахомен поклати глава и се усмихна безрадостно.
- Че Тя знае ли въобще за мене, татко? Не съм давал приношения и не съм получавал благословия от много години.
- Благословията ще дойде. - Нещо в този глас, едновременно лукаво и самодоволно, направи обещанието да прозвучи като предупреждение. Фигурата вдигна към небето крив и треперлив пръст. - Те са вече тук, не виждаш ли? Така могъщи благословии. Ще разтресат цяла Гуджааре, и будните, и спящите. Ще издавят слабите в техните собствени мрачни сънища. Нейното страдание не знае граници.
Ванахомен вдигна поглед към бушуващото небе и потръпна, макар да нямаше вятър.
- Богинята ли имаш предвид? Не те разбирам, татко…
- Не ме ли разбираш? - Фигурата наведе ръка и я насочи към Ванахомен, при което сенките се раздвижиха - пристъпи
39
достатъчно близо, та огънят най-накрая да я освети. Повдигна му се от вида на пурпурно-черните язви, нашарили някога свет-лозлатистата като пустинен пясък кожа. Тлен на смъртта? Не. Тези язви навяваха по-скоро мисълта за някакво заболяване.
Нещото, било някога негов баща, избухна в нисък задавен смях. Ванахомен погледна надолу, където сочеше онзи изкривен пръст, и ахна, когато видя собственото си тяло нацъфтяло със същите язви. Погнусен, той размаха ръце, за да ги избърше от себе си. Само че кожата си бе цяла. Болестта бе под нея. Вътре в него.
- Побързай - прошепна баща му. - Сам виждаш, че вече е започнало.
Ванахомен отвори отново очи. Скалният заслон и банбарците си бяха по местата. Сънят отшумя.
Не. За разлика от повечето си сънародници, Ванахомен никога не бе обучаван в сънуване - баща му не бе разрешил. Обаче някои неща май бяха вродени - със или без обучение. Дотолкова можеше да усети и сам - че някои сънища са повече от сънища.
Затвори очи, но тази нощ не можа да заспи отново.
40
3
GGD
Изпитанието на девойката
Тианет, дъщеря на Инсурет, девица от кастата шуна, бе истинска легенда в Гуджааре. Поети и певци създаваха химни в нейна прослава, скулптури и художници използваха образа и за най-съвършените си творения. Който бе разговарял с нея, знаеше, че умът и грацията и съответстват на нейната физическа красота, а и никой не би могъл да оспори факта, че домакинството тръгна по вода, откакто нейната майка и повери част от управлението. С нейно участие семейните инвестиции биваха винаги добре пресметнати и доходни. Някои - главно поразени от любов глупаци, но не само те - разправяха шепнешком, че божествените предци на шуна са се преродили в съвършенството и.
Случи се така, че в началото на третата жътва през десетата година от кисуатската окупация слух с колосално значение плъзна из средите на висшите касти - че господарката Ти-анет най-накрая си търси съпруг. Никой не бе очаквал подобна издръжливост от нейна страна - макар момичетата от шуна да се омъжваха само в единични случаи съвсем рано като простолюдието, все пак минаха четири наводнения, откакто навърши шестнайсет и стана пълнолетна. Предвид природните и даде-
41
ности и бъдещото и богатство - шуна също като кисуатците наследяваха по майчина линия, на практика бе гарантирано, че още на следващото обществено събитие ще се стекат всички заслужаващи внимание женихи от двете земи. В такова се превърна погребението на господаря Канвер, братовчед на нейния баща.
По традиция погребалният обред се извърши в дома на най-близкия жив роднина, за да прерасне в празненство, продължило от изгрева на Луната до залеза и. В грубо противоречие с обичая обаче, не майката домакинства на приема, а самата Тианет - прекалено тежка отговорност за млада девица, а също и ужасен скандал. Шуна не пренебрегваха традициите. Старейшините на кастата несъмнено щяха да и изпратят писмено мъмрене, а тя несъмнено щеше да ги почете с визита на покаяние, преди да продължи да си прави каквото поиска.
Тианет се стараеше да се движи с грациозно достолепие сред събраните гости, като следеше чашите им да са пълни, а разговорите да не секват. Но най-вече внимаваше за мъжки погледи, които през цялата вечер често-често се стрелваха към нея от различни посоки. По настояване на баща си бе облякла най-съблазнителната рокля, ушита от фин, почти прозирен лен. Нейните майсторски скроени дипли и плисета подчертаваха всяка извивка на възхитителното и тяло. На мъжете им потичаха лиги при вида на свободно полюляващите се под полупрозрачната тъкан гърди. Погледите им галеха меката заобленост на корема, мъчеха се да проучат подобре тъмния триъгълник отдолу. Тиа-нет забеляза неколцина да заговарят баща и с приглушени и напрегнати гласове, като поглеждаха непрекъснато към нея. Но в хода на тези разговори бащата само кимаше любезно, а усмивката му ставаше все по-широка при всяко следващо предложение, сякаш то се отнасяше лично за него, а не за дъщеря му Тианет.
- Сигурно ти е много досадно - заговори я белокос мъж, докато му пълнеше чашата. Тя вдигна поглед към усмихнатото лице. Изненада я не самата усмивка - мила, между другото - а липсата на похот в нея.
42
- Не чак дотам, любезни ми господарю - отвърна тя. Един слуга и подаде нова гарафа с вино. Тя кимна в знак на благодарност и замени с нея своята почти изпразнена. - Голяма чест е за мен да почета смъртта на толкова изтъкната личност.
- М-м-да. Канвер бе последният от истински ревностните пазители на традицията. Гуджааре загуби един герой. - Мъжът отпи от виното и остана неподвижен за миг, за да му се наслади. Вдигна одобрително вежди. - Южняшко е, нали? Невероятно.
Тианет склони глава.
- Даропалмско от Ситисвая. Изключително вино, трудно се намира, но баща ми има много приятели търговци от Кисуа.
- Колко удобно. В днешно време голяма част от аристокрацията е изпаднала в немилост пред нашите повелители. - Той замълча за втора глътка, като притвори очи от удоволствие. -Но разбрах, че баща ти бил на нож с Канвер преди неговата смърт. А той не бе в немилост, нали?
Тианет хвърли кос поглед към мъжа и се запита накъде ли бие. Явно се домогваше до информация, но след като не знаеше общественото му положение, не можеше да разбере защо. С кожа, кафява като орехово дърво, нито светъл, нито тъмен, той имаше по-скоро вид на човек от средните касти, отколкото на благородник. Но как би попаднал в списъка на гостите, ако бе такъв? Човек на изкуството може би. А и облеклото му - проста роба от бяло хеке - и се стори напълно неуместно сред изисканите премени на всички останали. Но така или иначе, той нямаше да е тук, ако не заемаше важно място в обществото на Гуджааре. Тианет знаеше, че баща и не би допуснал подобно нещо.
Поделиться книгой: