Помоги проекту - поделись книгой:
Отговори му предпазливо:
- Канвер ни бе роднина, любезни господарю.
- Да, разбира се. Не можеш да говориш лошо за него пред непознат. Прости любопитството ми. - Замълча и я дари с още една от своите особени мили усмивки. - Между другото, няма защо да ме наричаш господарю.
И в този момент тя прозря истината.
- Ти си от Хетава.
43
Мъжът повдигна вежди и се засмя.
- Е, постави ме на място! През последните години съм свикнал да ме разпознават навсякъде.
Значи не беше прост Слуга от Храма. В израз на молба за прошка, Тианет направи дълбок поклон над две ръце.
- Грешката е моя. Често съм си мислила, че животът в тази зеленина, в лукса на нашето имение, държи цялото ни семейство настрани от важните събития и хора в града…
Супериорът на Хетава, водач на култа към Хананджа за всяко кралство, което Я почита, веднага поклати глава.
- Ти си превъзходна домакиня, господарке Тианет, особено с оглед обстоятелствата. Как е майка ти?
- Почива си, Супериор.
- Научих, че напоследък боледува. - Той огледа присъстващите, а после се надвеси над нея така непохватно, че всеки от гостите наоколо го забеляза. - Не допускам, че реномето на баща ти ще пострада от едно посещение на Лечител, нали? -попита с тих глас. - Хроничните заболявания често се лекуват без затруднения. А и може да се направи дискретно.
Тианет го удостои със студен поглед, за да предотврати по-нататъшно упорство.
- Ние сме шуна, Супериор.
Той изправи снага с въздишка.
- Е, поне му кажи за моето предложение. Няма да бъде първият шуна, нарушил тихомълком традицията.
- Ще му предам. - Баща и също бе отправил поглед към тях през помещението. Тя склони още веднъж глава към мъжа и понечи да си тръгне. - Приятна вечер, Супериор…
- Почакай. - Той още веднъж огледа напрегнато и прекалено очебийно залата. Този път Тианет настръхна вътрешно, почти усетила бащиния поглед като тръпка по гръбнака. - Я ми кажи, дъще на Инсурет, чула ли си нещо за това как точно е умрял Канвер?
Ах. Слугата на Хананджа можеше и да не проявява интерес към жени, но това изобщо не се отнасяше до тайните. Дори сънната кръв не можеше да изличи любопитството.
44
- Умря в съня си, Супериор - отвърна девойката. Усмивката и го накара да се дръпне със смръщено от смущение лице. Тъкмо заради това тя не се усмихваше често. - Както би желал всеки добър и верен следовник на Хананджа.
Тя побърза да се отдалечи, преди да и е задал други неудобни въпроси и да я е вкарал в по-голяма беля. Макар че, докато наливаше чашата на друг от гостите, мярна студеното изражение на своя баща и си каза, че май е вече късно да се тревожи.
Известно време след това и последната цветна ивица от Сънната Луна се скри зад хоризонта, за да остави върху небосвода само мъничката Будна Луна и по-малките слънца. Изпълнили повелите на традицията, гостите започнаха да се разотиват един по един. Тианет пое грижата за онези от тях, на които не им се прибираше в града или в собствените им имения - насочваше ги към помещенията за гости, докато баща и се сбогуваше с останалите. Приближи я един от слугите, за да прошепне, че майка и се нуждае от помощ.
Тианет хвърли поглед към баща си, който бе потънал в разговор с двама други високопоставени шуна. После кимна на слугата и се упъти към северната стая.
Когато спря пред дебелата входна завеса и поздрави с жест застаналите от двете страни слуги, откъм вътрешността и не се чуваше никакъв шум.
- Мамо? Мога ли да вляза?
Отговор не последва, но тя и не очакваше. Мина през завесата, за да завари стаята зад нея в пълен безпорядък - навсякъде се валяха дрехи и възглавници, съдържанието на преобърнат дървен сандък бе разпиляно по пода, а един от килимите -събран край отсрещната стена. Извитата като подкова седалка край прозореца, използвана обикновено от майка и, лежеше на една страна. Сред целия хаос стоеше като вдървена самата тя, стиснала в юмрук дървена фигурка на Хананджа и заковала поглед в някаква далечна точка отвъд прозореца. Не реагира при влизането на дъщеря си.
Тианет се наведе да вдигне една възглавница.
45
- Остави я - обади се Инсурет. Дъщерята остави възглавницата.
Попита с нисък глас:
- Да ти донеса ли нещо?
В профил усмивката на майка и бе остра като образа на зимна луна.
- Баща си, след като приключиш с него.
- Той е с гостите, мамо.
Инсурет я погледна през рамо.
- А ти си дошла да видиш дали нямам нужда от нещо? Каква примерна дъщеря си само. Дано и ти имаш същата един ден.
Тианет не отговори. Чакаше. Обикновено гледаше да не си тръгва, преди Инсурет да я освободи. Добрата дъщеря прави каквото каже майка и.
- Той няма ли да пусне и сестра ти на приема? - Усмивката на Инсурет стана отровна. - При толкова шум и светлина сигурно няма опасност.
- Тантуфи е в селската къща, мамо. - Което бе добре известно на Инсурет.
- Да, да. Още една моя добра щерка. - Погледът на Инсурет внезапно помътня. Усмивката угасна. - Такива добри деца.
Никакъв смисъл нямаше от подобни разговори. Тианет въздъхна и се извърна да си ходи.
- Слугите ще почистят сутринта, ако позволиш. Лека нощ, мамо, покой…
Статуйката на Хананджа удари стената точно над главата и и се строши на две. Тианет спря.
- Да не си посмяла никога да ми пожелаваш покой! - изръмжа Инсурет. - Змия такава. Мазна курва. Да не чувам думата покой от твоите уста в мое присъствие. Ясно ли е?
Тианет приклекна, за да събере парчетата от статуята -остави ги върху близка полица, а след това скръсти ръце и сведе глава в манофлексия като молба за прошка към Богинята.
- Да, мамо. Лека нощ.
Докато излизаше, майка и не обели и дума.
46
Отвън я чакаше баща и. Момичето потърси някакви признаци на гняв по лицето му, но той се бе вторачил с изтощен израз в завесата към стаята на Инсурет.
- Добре се справи - отбеляза мъжът.
Тианет кимна. Невъзможно бе човек да се справи добре с Инсурет, но при всеки провал съществуваха някакви степени.
- Оправиха ли се всички гости?
- Да. - Той кимна към слугите на пост и подаде ръка на дъщеря си, която, разбира се, не я отблъсна. Поведе я към нейната стая. - Какво искаше Супериорът?
- Да узнае как е умрял Канвер, татко.
- И какво му каза?
- Че нашият благороден братовчед е починал в съня си.
Той се засмя и погали ръката и.
- Добро момиче. Тази вечер събрах куп комплименти по твой адрес.
Видяла го в добро настроение, тя се осмели да попита:
- И каква част от тях бяха придружени от предложения за женитба?
Той се усмихна.
- Четири само тази вечер. Добре върви, а? Ще има и други, след като се приберат по домовете и преценят хубавичко дали са достойни за тебе. Ще позадържа неколцина на въдицата известно време, но ти не бери грижа. - Отново погали ръката и.
- Няма да те дам на някой жалък чиновник или търговец. Имам по-добър кандидат наум.
Някой благородник от Кисуа? Това се зачуди Тианет, но прояви благоразумието да не попита. Така би проявила интерес, желание да се махне оттук. Каквото, естествено, не би било възможно да изпитва.
Завиха зад ъгъла и поеха по коридора към нейната спалня.
- Супериорът предложи да изпрати при мама някой Лечител - каза тя. Може би чутото щеше да завладее съзнанието му.
- Напомних му, че това е против обичаите ни.
Бащата изпръхтя.
47
- Той е глупак. Виж, предшественикът му… знаеше си работата. Може би заради това го и убиха Бирниците. В наше време Хетава дава мило и драго да изглежда безобиден, безопасен за кисуатците и всички останали… - Стигнаха прага на Тианет. Той се извърна към нея и хвана бузата и в шепа. - Стига вече политика. Уморена ли си?
Тя пусна принудена усмивка с надежда да го смути, както успяваше да смути с нея толкова други хора.
- Много, татко, след тази дълга вечер.
- Разбирам. - Той се усмихна и дръпна завесата пред нея, за може да влезе в стаята си. - Ще бъдем бързи… и тихи, та да не събудим някого от нашите гости. Нали?
За един кратък миг я обзе порив да изпищи. Къщата бе пълна с народ - един писък щеше да събуди всички. Дали и Супериорът бе останал за нощувка? Ако обвинеше баща си в поквара пред него и пред гостите, Хетава със сигурност щеше да започне разследване. Щяха да дойдат Бирниците. Би могла да им покаже мъничката наранена Тантуфи за доказателство -възможно бе дори Инсурет да се окаже дотам с ума си, че да потвърди обвинението. Може би Бирниците щяха да избият цялото семейство, за да отърват Гуджааре от подобна напаст. И тогава Тианет и Тантуфи щяха да бъдат най-накрая свободни - по един или друг начин.
Само че този порив, също както хиляди други, заглъхна така внезапно, както я бе завладял. Не бе познала истинска надежда от години. През повечето дни - добрите дни - не изпитваше абсолютно нищо.
И така, Тианет влезе в стаята си, отиде до леглото, като не отделяше поглед от стената насреща. Той дръпна завесата и отиде при нея.
- Обичам те, Тианет - промълви. - Знаеш го, нали?
- Да, татко - отвърна тя.
- Доброто ми момиченце - прошепна той и се наведе да я целуне.
48
4
GGD
Безсъница
Сунанди Дже Калаве, Глас на Кисуатския протекторат и управител на Гуджааре от името на Протекторите, не се радваше на здрав сън. Всяко раздвижване нощем я будеше. Дори лекият ветрец, който полюляваше завесите на леглото и, можеше да я държи будна до зори. В годините, след като се омъжи, тя привикна към това положение. Винаги държеше край леглото разредена с вода медовина, пъдеше съпруга си на някоя кушетка в дневната, ако захъркаше, или пък самата тя отиваше там, за да не го буди. Спеше по малко - на пресекулки, грабваше някоя кратка и недостатъчна порция отдих. Често се будеше по-уморена, отколкото бе легнала.
Неизбежно настъпваха нощи, когато не помагаха нито успокояващи напитки, нито броенето на четворки. В такива моменти отиваше в кабинета си да работи, та поне времето да не отиде нахалост. Или пък излизаше на балкона в Яна-ян, за да вдигне поглед към Спящата Луна, да поеме нейната сребриста и многоцветна светлина и да не мисли за нищо.
Този път обаче застина стресната, защото балконът бе вече зает.
49
- Не викай - обади се Бирник Ниджири. Той седеше с един крак върху парапета, а другия бе провесил от осем етажа височина. Гледаше я с развеселени очи. - Военният ти съпруг ще вземе да долети тук с оръжие в ръка, та да смути покоя на целия дворец.
Сунанди издиша въздуха, който бе поела, за да извика, и пристъпи навън.
- Това няма как да се случи, ако не стоеше кацнал тук като някакъв скайрер, който дебне мишки.
- Аз съм Бирник, Дже Калаве. Да не искаш да се изтъпаня пред главния вход с почетна свита? Или да проводя вестители, та да съобщят за пристигането ми? Ти би трябвало така или иначе да ме очакваш.
Тя завъртя очи, преди да седне до него на парапета.
- Очаквах те по здрач. Изпратих да те повикат веднага след като проклетите банбарци престанаха да тормозят града тази сутрин. - Ядът и премина, засенчен от безпокойство с интимен характер.
- Отдавна ли си тук? - Беше се любила с Анци малко преди полунощ.
Той се усмихна. Лунната светлина го направи за кратък миг по-млад - повече напомнящ момчето, с което се бе запознала преди десет години. През това време бе порасъл и юношеската му красота бе узряла в корава елегантност, но той си оставаше все още млад, дори по стандартите на Кисуа, където хората не живееха толкова дълго. Професията му го правеше да изглежда по-стар от годините си.
- Ако бях дошъл по-рано - отвърна той, - сънят щеше също толкова по-рано да те тласне към балкона.
Трябваше и миг, за да схване смисъла на казаното, а след това я обзе желание да го убие.
Поделиться книгой: