Помоги проекту - поделись книгой:
Вече не толкова смутена, Ханани огледа Залата на Благослова и пак смръщи вежди. Когато се зае с войника, тя бе пълна, шумна от гласовете на дошлите да предадат месечната си Дан или да направят заявка за помощ от Хетава, или просто да поседят върху килимчета сред лунните цветя и да се помолят. Слънцето още светеше през дългите многоъгълни прозорци, но Залата бе вече празна, ако не се смятаха хората на пиедестала край Ханани и групичката Лечители и Пазители близо до нишите за даване на Дан.
Същото място, където бе видяла нещо в пространството между тях. Това беше странно. И бе прекалено рано, за да затворят Залата на Благослова за посетители.
- Ханани няма нищо общо с това - каза Мни-ини. Острият тон на наставника и я сепна. Той бе вперил яден поглед в Учител Йехами.
- Момчето събираше Дан за нея - отвърна Йехами. - Ясно е, че е замесена.
- И как? Тя бе твърде надълбоко в съня, за да забележи.
- Момчето бе само на тринайсет. А тя го остави да борави с жизнени течности, все едно е истински чирак.
- Е, и? Знаеш точно толкова добре, колкото и аз, че позволяваме на послушници да се занимават с това, стига да проявят способности!
Съветникът поклати глава.
- Но понякога не са готови. Тази злополука е пряк резултат от действията на чирака ти, довели до прекомерен разход на течности…
Мни-ини настръхна.
- Нямам спомен ти да си минавал някога през изпитание за Лечител, Йехами.
26
- Ами стремежът на това момче да и се хареса? Не е нужно да си Лечител, за да го забележиш. Мъкнеше се подире и като домашно куче, готов на всичко в своето заслепение. Дори на наркомансични процедури, които са далеч над възможностите му.
Коленете на Ханани бяха изтръпнали по време на лечението, независимо от подложената под тях възглавничка. Тя се изправи тромаво на крака.
- Моля ви… - Двамата мъже замълчаха и я погледнаха. Върху лицето на Мни-ини се изписа съчувствие. Това я уплаши, тъй като имаше само едно-единствено момче, за което можеха да говорят. - Моля, Мни-ини-братко, кажи ми какво е станало с Даю.
Мни-ини въздъхна и прокара пръсти през косите си.
- Имаше злополука в нишите за Дан, Ханани. И аз не знам… Няма…
Йехами го прекъсна с нетърпелив жест.
- Тя трябва да знае каква вреда е причинила. Ако наистина смяташ, че заслужава да стане Лечител, няма какво да я жалиш. - Извърнатото към нея лице изразяваше едновременно ожесточение и задоволство. - Един приносител е мъртъв, Чирак-Ле-чител. А също и послушникът Даюхотем, който ти асистираше.
Ханани затаи дъх и погледна Мни-ини, който кимна едва-едва в знак на потвърждение.
- Ама… - Тя не намери нужните думи. Ушите и бучаха, сякаш чутото бе извикано с висок глас, макар че никой не би се осмелил да крещи в залата на Хананджа, в нозете на Нейната статуя. Хананджа ценеше покоя. - К-как така? Това беше обикновена процедура. Даю го е правил много пъти преди. Съвсем наясно бе с всичко, макар и само дете… - Жизнерадостно и дяволито дете на Луната, всякога готово да дразни и очарова едновременно. Не можеше да си го представи мъртво. Все едно да види слънцето угаснало.
- Не знаем защо стана така - проговори Мни-ини. Сетне хвърли предупредителен поглед към Съветника, който понечи
27
да отвори уста. - Не знаем. Чухме го да вика, а когато влязохме в нишата, заварихме мъртви и двамата. Нещо се е объркало по време на отдаването на Дан.
- Но Даю… - Гърлото и се сви, когато произнесе името. Мъртъв. Погледът и се замъгли. Тя запуши уста с длан, сякаш така можеше да прогони ужаса от съзнанието си. Мъртъв.
- Телата ще бъдат изследвани - каза Мни-ини с унил глас. - Някои наркомансии могат да бъдат изпълнени даже и след прекъсването на умблике. Така може би ще получим някои отговори. А дотогава…
- Дотогава - намеси се Йехами, - в изпълнение на правомощията си като член на Съвета на Пътищата, забранявам на Чирак-Лечител Ханани упражняването на всякакъв вид лечебна наркомансия. - Той се обърна към един от облечените в черно Пазители, застанал на пост край дверите за вътрешната част на Хетава. Пазителят погледна към тях. - Уведоми за това своите братя, Пазител Меки. - Воинът кимна в отговор с безизразно лице.
Даю бе мъртъв. Ханани се взираше в Йехами, неспособна да разсъждава. Даю бе мъртъв и целият свят бе приел някаква нова, непозната форма. Сега Ханани би трябвало да се поклони с вдигнати успоредно на пода ръце, за да изрази смирено подчинение на дадената от Съветника разпоредба. Прекрасно съзнаваше, че отказът да стори това се отразява крайно неблагоприятно върху репутацията на Мни-ини, но продължаваше да гледа втренчено другия мъж, дори след като бръчките по смръщеното му лице станаха още по-дълбоки.
- Дълг на Лечителя е да следи за дисциплината на тези от Пътя си-обади се Мни-ини. Говореше много тихо, но Ханани долови сдържаната ярост в гласа на своя наставник.
- Ами, изпълни дълга си тогава - сопна се Йехами. Хвърли още един леден поглед към Ханани и се оттегли.
Тя вдигна лице към наставника си, който се взираше с блеснали очи в гърба на Съветника и като че ли си мислеше нещо крайно немиролюбиво. Но когато се обърна към момичето,
28
гневът му бе укротен. Той излъчваше съчувствие, но също и примирение.
- Съжалявам - промълви. - Работата ти с просителя протече безупречно. През ум не ми минава, че събратята ни биха могли да анулират изпитанието заради това, но… - Лицето му посърна. Той познаваше политиката на Хетава подобре от Ханани.
„Не такова си представях бъдещето“ - каза някаква част от нея, докато душата и се мяташе от горест към бунт и обратно. - „Това просто не може да се случва.“
Насили се за поклон над една ръка. Ръката и се разтрепери силно.
- Добре, братко.
Той отново докосна ръката и.
- Това момче ти бе скъпо. Нека повикам Бирник.
Обещанието за утеха от Бирник я изкуши, но черна мъка
отпъди желанието и за нея. Загубила бе най-близкия си приятел в Хетава, а надеждите и за бъдещето май щяха да го последват. Не и трябваше утеха. „Искам всичко да си стане като преди.“
- Недей. Благодаря ти, братко, но… подобре да остана сама сега. М-м-м… - Изтика думите насила от устата си: - Може ли да видя Даю?
Мни-ини се поколеба само за миг, преди да отговори. Тогава Ханани разбра, че нещо с тялото на Даюхотем не е наред.
- Това е само една обвивка, Ханани. - Каза го кротко, с най-убедителния си тон. - Той си е отишъл от нея. Не се тормози излишно.
Щом Мни-ини не и даваше да види трупа, значи Даю не си бе тръгнал в мир. Душа, починала в болка или страх, а също и обзета от гняв, отиваше в мрачните глъбини на Ина-Карек, за да страда там до края на съществуването си в безкрайни кошмари. Това бе участ, която ужасяваше всеки поклонник на Богинята Хананджа.
Цялата разтреперана, Ханани потърси опипом близката скамейка и се отпусна тежко върху нея. Щеше и се да легне свита на кравай във Водната градина и да потъне в плач.
29
Мни-ини изучаваше израза на лицето и.
- Ханани - започна той, но сам потъна в мрачно мълчание. Лечителите бяха обучени да утешават след преживяна трагедия, но те не бяха Бирници - утехата им бе само с думи, които си оставаха безсилни като повечето слова. Ханани никога досега не си бе давала толкова ясно сметка за безсилието на този подход.
„Ами ако Учител Йехами е прав?“ - прошепна в подсъзнанието и някакво гласче. Ами ако гибелта на Даю и неговите вечни мъки наистина бяха причинени от нейна грешка?
Статуята на Хананджа, дванайсет метра висока фигура от осеян с бели точици нощен камък, се извисяваше над главите им. Дали молитва щеше да помогне, запита се тя безучастно. Даю и мъртвият приносител щяха да имат нужда от молитви на мястото, където бяха отишли. Само че никакви думи не се оформиха в главата и. Поседя дълго време така, със застинало съзнание, и се изправи.
- Ще бъда в килията си - каза на Мни-ини.
И макар да забеляза вдигнатата ръка на своя наставник -сякаш бе понечил да я предпази от нещо, - той си замълча. Ханани си тръгна сама.
30
2
GGD
Изпитанието на ловеца
Подет от сухия вятър, пушекът се носеше надалеч. Слаба миризма проникна през булото на Ванахомен, докато се взираше през зелената долина към далечния град. Неговия град. Иззад градските стени се издигаше облак дим.
- Беше Вуджег - обади се Езак до него. Говореше на хакти, езика на народа Банбара.
- Знам - отвърна Ванахомен на същия език. Камилата се размърда неспокойно под него и нададе недоволен рев. Ванахомен я почеса несъзнателно по врата, без да отделя поглед от облака дим.
- Не мисля, че Вуджег искаше да убива, поне отначало. Но когато първият гуджаареец падна, другият пощуря и му налетя.
- Не трябваше да изкормва първия.
- Какво ще правиш сега?
Ванахомен не отговори. Обърна камилата и пое обратно от наблюдателния пункт към лагера, по скална издатина, чието прекосяване на четири крака бе по-безопасно, отколкото на два. Повечето коне и камили пасяха покрай стръмните пътеки под платото, макар наблизо да бе струпан фураж за тях. По-младите мъже в лагера бяха успели да стъкнат вечерните ог-
31
ньове. Уханието на току-що запарен чай прогони миризмата на горящия град от ноздрите на Ванахомен, но не и от съзнанието му.
Стигнал в лагера, той слезе от камилата, без да я разседла-ва, и и подсвирна сигнала „чакай“. Животното изръмжа кисело в знак на подчинение, а ездачът тръгна през лагера, без да обръща внимание нито на изпитателните погледи, нито на редките смотолевени поздрави. Погледът му оставаше прикован в приклекнал край един от огньовете младеж, който се заливаше от смях сред неколцина други. Когато Ванхомен приближи, някой сръчка младежа - Вуджег - и след миг колебание той се изправи с лице към новодошлия. Беше оставил булото си да се смъкне. Понеже наоколо нямаше жени или чужди хора, това само по себе си не бе обида, но целият лагер забеляза наглия поглед, който отправи към Ванахомен.
- И-Дари. - Вуджег използва уважителното обръщение с тон, в който нямаше капка респект. - В крайна сметка нападението се оказа изгодно - трябва да се съгласиш.
- Несъмнено - отвърна Ванахомен. - Дано племето не пропусне да изрази благодарност към тебе, когато се моли на предците. - Той постави ръка на направената от слонова кост дръжка на ножа си и зачака.
Усмивката на Вуджег се стопи за миг заедно с част от самодоволството му. Инстинктивно улови собствения си нож, но не го извади.
- И-Дари - започна той, но преди да каже още нещо, оръжието на Ванахомен изсвистя навън от канията и отвори още една уста в гърлото на Вуджег.
Чу се само едно ахване - откъм другарите му. Никой друг не гъкна и не помръдна. Самият Вуджег също не издаде звук. Притисна с ръце бликналата струя и миг по-късно се строполи на земята.
Ванахомен изтръска ножа и се обърна към най-младия:
- Завий Вуджег за път и му приготви багажа. Трябва да го върнем на неговия род.
32
Юношата преглътна с усилие и склони глава в израз на мълчаливо подчинение. Ванахомен прибра ножа си, прекрачи разпростиращата се локва кръв и продължи към съседния лагерен огън. Пред самия очертан с камъни кръг коленичи и попита с преклонена глава:
- Унте, мога ли да вляза?
Седналият край огъня също склони глава. Застаряващ мъж със заоблени черти на западняк - явно роб - побърза да махне един от камъните и Ванахомен пристъпи вътре в кръга.
- Бъди добре дошъл - каза Унте и даде знак на роба. Докато той вземаше щипци, за да извади от огъня готварския съд, домакинът хвърли към Ванахомен дълъг и изпитателен поглед. - Мъча се да реша глупак или гений съм избрал за свой военен предводител.
Робът подаде на Ванахомен паница. Печена гулия с късчета месо, което можеше да е от кинпан, от земна птица, или от някоя от пет-шестте вида пустинни полевки. След като повдигна с една ръка крайчеца на булото си, Ванахомен започна да се храни бързо и изискано, без да поглежда към Унте. Накрая проговори:
- Дошъл си на този поход, за да видиш с очите си какви ги върша.
- Точно така. И сега виждам.
- Не съм престъпил по никакъв начин обичаите на това племе.
- Така е. Ти винаги внимаваш да не го сториш, Вана.
Ванахомен остави паницата на земята и разтърка очи.
Твърде уморен бе за словесни двубои.
- Ще ме свалиш ли?
- Още не съм решил.
„Недей! Толкова съм близко!“ Но вместо да протестира на глас, Ванахомен каза:
- Мога ли да отправя една молба, докато съм все още военен предводител?
- Искай.
33
- Изчакай.
- Да изчакам? Докато родът на Вуджег насъска своите близки от Дзике-Банбара към междуособици?
- Всеки мъж от този отряд се е заклел да ми се подчинява, Унте. Вуджег престъпи тази клетва. До края на похода наказанието за това може да бъде само едно.
- Той уби един враг. - Гласът на Унте бе тих, но погледът над булото му бе остър и студен.
Ванахомен сподави въздишката си.
- Обяснил съм и на теб, и на всеки един от племето. Наши врагове са единствено кисуатците, а не всяка жива душа в града.
- Аз пък съм ти обяснил, че никой банбарец няма да приеме това разграничение, нито пък ще е склонен да го направи -отвърна Унте. Бръчките около очите му се изгладиха под светлината от огъня. Булото не позволи да се види развеселеният израз на лицето му. - Макар че, признавам, след случилото се всички сигурно ще внимават повече.
Ванахомен също се отпусна, поуспокоен.
Поделиться книгой: