Кара Делевин Роуън Колман Огледалце, огледалце

Понякога в обедното междучасие отивахме с Наоми в библиотеката и просто седяхме и четяхме. Бяхме тихи и неподвижни. Беше спокойно. Тя щеше да ме погледне над книгата си, да повдигне вежди към мен, когато някоя натокана деветокласничка минеше покрай нас, и щяхме да разменим усмивки — двойка супермеганърдове, които по някакъв непонятен начин са се озовали на челната позиция.

А когато свиреше… тя беше поне толкова добра, а всъщност даже по-добра от най-добрите басисти в света. А с мен на ударните ние бяхме сърцето на групата и извайвахме ритъма с невероятна прецизност.

Изобщо не ми пукаше за външния ми вид в групата, затова да върви по дяволите: карирана риза, дънки, бяла тениска отдолу, обикновено това ми е униформата. Абсолютно дърварско, така го наричаше Роуз.

Поне не ми се налагаше да мисля повече за косата си, тъй като обръснах голяма част от нея.

Морков.

Джинджър.

Абсолютен капут.

Всички прякори, които получавах само защото косата ми беше червена и не просто някакъв типичен джинджър — не, а къдрава рижа коса. Боже, та аз израснах като абсолютна покана някой да ме изрита по главата. Можех да направя нещо по въпроса, както обичаше да ми казва Роуз. Тя направо си умираше да намаже косата ми с някакъв продукт и да я изправи. Обаче аз упорито отказвах. Приблизително на всеки три дни или малко повече тя предлагаше да я боядиса черна, ама отново ѝ отказвах — аз съм си джинджър, хайде, това е положението.

Освен това, ако косата ми беше черна, нямаше да ми викат Рижи, а този ми прякор си беше най-якото у мен.

Това, което направих, беше да я подстрижа много късо в деня, преди Най да изчезне. Не казах на никого, просто отидох във фризьорския салон, казах им да я обръснат отстрани, да я оставят дълга отгоре, достатъчно дълга, за да ми влиза в очите, за да я отмятам от лицето си и да куфея, когато съм на барабаните. Мама ми крещя цял час, когато ме видя. Няма майтап, каза ми, че изглеждам така, сякаш току-що са ме пуснали от строго охраняван затвор.

Когато тате си дойде от едно от своите „дълги нощни съвещания“, тя му се разкрещя, задето не ми крещи.

Беше по-лошо, отколкото когато си сложих четири обици, и оттогава изобщо не си правя труда да им казвам за нещата, които правя, за да изглеждам и да се чувствам като себе си. Не си струва данданията.

Освен това отдавна бях наясно, че родителите ми няма да са тези, които ще ме опазят, оправят или подпомогнат. И двамата бяха толкова затънали в собственото си самоунищожение, че аз и сестричката ми Грейси бяхме просто в графата „съпътстващи щети“. Щом осъзнах това, вярвате или не, животът вече изглеждаше по-лесен.

Разбира се, беше ми трудно да пренебрегна факта, че майка ми ме мрази, а баща ми е кръшкач. Но се справях.

2

Само с един свиреп поглед Роуз овладя залата, като отряза некадърниците, които си мислеха, че за една седмица могат да се научат да свирят на бас.

— За бога, Тоби, с начина, по който осакатяваш този бас, ще ме накараш да те намразя за цял живот, друже — заяви Роуз на последната си жертва. — Така ли обарваш гаджето си?

— Съжалявам, брато. — Лио сви рамене. — Май е подобре занапред да… избягваш да свириш на какъвто и да е музикален инструмент?

Когато Тоби си тръгна, розовите му страни пламтяха. Надникнах в коридора и огледах опашката. Имаше опашка. Преди бях просто непохватно недоразумение в ъгъла, което всички избягваха, а сега хората се редяха на опашка, за да бъдат в моята група. Караше ме да се чувствам едновременно и добре, и зле. Най ни помогна да създадем тази група, тя беше най-добрият композитор сред нас, сърцето на всичко това. Нейните мелодии, нейните текстове, които караха хората да се спират и да слушат. А сега тези хора се редяха на опашка да заемат нейното място.

Исках тази група, имах нужда от нея. Мисля, че точно това ме правеше шибано копеле.

Кандидатите отпадаха един след друг, наблюдавах ги как си отиват, в безопасност зад моите си барабани, докато останаха само двама претенденти.

Едно момиче на име Емили, хубава и готина. Не толкова секси, че жива да я изядеш, по достатъчно секси да я гледаш цял ден и да сънуваш стихове за косата ѝ и подобни глупости.

В момента, в който Емили престъпи прага на залата, можех спокойно да заявя, че Роуз хич не беше доволна. Нямаше нужда да казва каквото и да било, достатъчно беше човек да види студеното проблясване в очите ѝ. Тя беше яката мацка в групата ни, нямаше място за втора.

А беше жалко, защото още когато започна да свири, разбрах, че Емили е добра, почувствах как влиза в моя ритъм, и я вмъквах между всеки удар на палките ми. Чувството беше хубаво, много хубаво, интимно. Улових се как погледът ми среща сините ѝ очи, и ѝ се усмихнах, защото да свиря на барабани беше единственият начин да кажа на някое момиче, че го харесвам, без след това да ми се прииска да се самоубия. Тя отвърна на усмивката ми и преди да се усетя, една от палките ми се изплъзна от ръката ми и падна на пода.

— Извинявай, скъпа — каза Роуз, без дори да погледне Емили. — Не става, нали. Но добър опит.

Емили не реагира, само вдигна рамене много сладко и ми се усмихна, преди да си тръгне.

— Хареса ми — казах. — Не може ли да си я имам?

Роуз ме удари силно по бицепса и болката прониза рамото ми. Това момиче умее да удря.

— За бога, Роуз! Прибери оръжието!

— Не е оръжие, а по-скоро воден пистолет. — Поклати глава. — По дяволите, Рижи, усмири гащите си. Това не е твоят шанс да се метнеш на всяка дърта уличница, която влезе.

— Емили не е уличница — каза Лио. — Хареса ми.

— Мили боже, ама че сте елементарни тъпоглавци. Честно, само да видите един чифт цици — и ставате като овце.

С Лио се спогледахме, потискайки усмивките си.

— Дали пък и ти така не властваш над училището? — измърмори Лио и Роуз го перна отзад по главата.

Следващият беше Лекридж, някакъв осмокласник. Напомни ми за мен, когато бях на тринайсет, без никаква идея как да се справя с джунглата на гимназия „Темз“. Басът му беше голям почти колкото него, но поне свиренето му отговаряше на пето ниво. Не толкова добре като Емили, нищо общо с Наоми, но ставаше. Изглеждаше, че ще трябва да се справи, защото само той остана.

— Така, Лекридж, ще те въведа в бас партията на Head Fuck, става ли? А след това…

— Деца, може ли да сирете за малко?

Господин Смит изведнъж се оказа в средата на залата и като че ли токов удар го беше заковал на място, принуждавайки го да стои изправен. За първи път виждах изражение като неговото в момента, все едно е чул, че краят на света наближава. И изпитах страх. Стомахът ми се усука и разбърка. Това беше лошо, не вещаеше нищо добро.

Никой не пророни и дума.

И нямаше нужда.

Все едно въздухът около нас се сгъсти и забави времето, докато спре и стане лепкаво в белите ми дробове. Не можех да дишам.

Всички предусещахме какво е дошъл да ни каже.

— Открили са я? — шепотът дойде някъде от вътрешността ми, макар да звучеше като на светлинни години разстояние.

Той кимна, неспособен да ни погледне в очите.

— Тя… — каза Лио този път, приковал поглед в Смит, сякаш в очакване да се стовари брадвата.

— Тя е… — Господин Смит, изглежда, леко се задави, поклащайки глава.

Най-накрая ни погледна със сълзи а очите, устните му се изкривиха и ми отне миг да осъзная…

… че се усмихва.

— Жива е — каза той.

3

Светът се свлече в краката ми. За миг видях лицето ѝ така, както я видях последния път, усмихната, очите ѝ светеха отвътре и всичко, което исках, е да бъда с нея.

— Е, къде е тя? — думите се откъснаха от Роуз. — Да идем и да я видим сега, още сега. Къде е тя? Вкъщи ли си е? Тук? Тук ли е?

— В „Св. Томас“ — каза Смит.

— Мамка му! — поклати глава Роуз.

— Болницата? Какво се е случило с нея? — извиках.

— Някой наранил ли я е? — каза Лио, стиснал челюсти. — Кой я е наранил, мамка му?

— Чуйте ме… — Господин Смит вдигна ръце, сякаш се опитваше да успокои цяла стая с шумни деца. — Бях сигурен, че ще ви дойде в повече. Затова исках да се уверя, че аз ще съм този, който ще ви го каже. Разговарях с родителите ви и те се съгласиха да ви заведа там, за да разберете повече. Но има нещо, което трябва да знаете.

— Къде е била? — попита Роуз, преди той да успее да продължи. — Сигурно е казала къде е била.

— Каза ли защо? — гласът на Лио прозвуча ниско, изпълнен с гняв. — Каза ли защо е избягала?

— Какво е станало с нея? — попитах. — Каза ли какво се е случило?

Раменете на господин Смит се смъкнаха, сякаш потъваше в ъгъла на сцената, забил поглед в пода. Виждах го как се опитва да ни каже какво ще последва, опитвайки се сам да проумее всичко, да подбере внимателно всяка дума. Опитваше се да ни предпази. Лошо.

— Нещо… нещо се е случило с нея през последните няколко часа. Някакви хора от крайбрежието са я намерили заплетена във въжетата, използвани за закотвяне на речните туристически корабчета около Уестминстърския мост. Във водата. Била е в безсъзнание, дишала е, но едва-едва. Въжето е придържало главата ѝ над водата… но е била ранена, зле. Главата ѝ е пострадала и… никой все още не знае колко сериозно.

— Какво означава това? — Роуз пристъпи към него толкова бързо, че за миг си представих как ще го удари.

Той бавно впери очи в нея и задържа погледа си.

— Това означава, че има много голям шанс да не се оправи.

От радост към отчаяние само за миг. Виждах отново лицето ѝ и се чудех как е възможно да откриеш някого и в същия момент да го загубиш.

През онази година бях на десет и се наложи да влизам в болница толкова много пъти, че социалните служби дойдоха да проверят моя случай. Първия път си счупих китката, докато си играех със съседското кученце, то скочи, аз паднах назад и си ударих ръката в една каменна саксия. Храс! От звука ми се повдигна. Втория път, по време на футболен мач, пресрещнах с глезен Кевин Монк, когато влезе с два крака. Мамка му, как болеше! А третия път паднах от едно дърво и си счупих няколко ребра, докато се предизвиквахме кой ще се качи най-високо и най-бързо. Обаче поне спечелих.

Най-смешното беше, че тези пътувания до спешното ми харесваха. Харесваше ми дългото чакане, защото означаваше, че мама или тате седят там с мен и разполагам с тях толкова часове, колкото са нужни, докато ми дойде редът. Въпреки че тате все пропускаше да е с мен във важните моменти, а мама, тогава бременна с Грейси, се чувстваше уморена и неудобно, все пак ги имах за себе си, докато бяхме там. Те наистина ме слушаха и разговаряхме, смеехме се и ми позволяваха да играя игри на телефоните им. След като паднах от дървото, трябваше да остана за една нощ, защото се притесняваха дали главата ми не е наранена. Мама нае телевизор, за да гледаме, и седя до мен през цялата нощ, като балансираше голям пакет царевичен чипс върху внушителния си корем с Грейси и ме държеше за ръка.

Когато социалният работник се появи, разговаряха с мен на кухненската маса, мама седеше на ръба на стола си и гризеше ноктите си. Не можех да разбера защо мама изглеждаше толкова притеснена. Не исках да бъде, не ми харесваше изражението на лицето ѝ. Исках да направя така, че то да изчезне. Затова разказах на жената за всеки от инцидентите с подробности: за кучето, футбола, дървото. После трябваше да разкажа всичко отново и още веднъж, когато мама не беше в стаята, докато най-накрая жената събра нещата си и си тръгна.

— Ама че си и ти! — каза мама, когато влезе отново, сложи ръка върху главата ми и прокара пръсти през косата ми. — Малката ми луда глава.

Направи ми горещ шоколад с маршмелоу и си спомням, че седях на масата и се чудех какво толкова е станало, че да заслужа подобно отношение.

За последно бях тук, когато се роди Грейси. Тате ни преведе през лабиринт от коридори до една стая със завеси, където мама седеше на ръба на леглото си на колелца с малката ми пурпурночервена сестричка на ръце, която пронизително ревеше и тестваше белите си дробове. Когато се чувствах в мрачно настроение, се връщах към този ден. Четиримата седяхме около леглото като едно цяло. Семейството, събрано заедно, миризмата на косата на Грейси, усмивката върху лицето на тате. Начинът, по който мама изглеждаше едновременно толкова уморена и толкова щастлива. Не преставах да си мисля за този ден, защото това беше последният път, последният ми спомен, когато изпитах чувството, че сме едно семейство.

Да, това беше последният път.

Докато вървяхме след господин Смит в болницата, отново видях всичко това като на забавен каданс, лъснатите до блясък подове и дългите коридори. Усетих някаква остра миризма във въздуха, която ме стисна за гърлото. Мълчанието в асансьора, звукът на гумените ни подметки, които скърцаха, докато вървяхме, трептящото осветление над главите ни.

Стигнахме до стаята и знаехме, че вътре е най-добрата ни приятелка. И може би умира.

Стояхме пред стаята, виждах майката и бащата на Най, прегърнати, опрели глави един на друг. Видях как майката на Най е сграбчила ризата на мъжа си, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, ще потъне.

— Госпожо Демир?

Роуз пристъпи напред, оставяйки господин Смит при асансьора. Обикновено ги наричахме Макс и Джаки, но в този миг някак не ни се струваше подходящо.

Когато майката на Най видя Роуз, тя протегна ръце към нея и я притисна между тях. Лио и аз се приближихме един след друг и обгърнахме с ръце хората, които винаги ни пускаха в дома си, независимо колко беше часът, и никога не са ни карали да се чувстваме излишни или нежелани.

За миг се изгубих в тъмнината, сред горещата прегръдка на хората около мен, и затворих очи, за да не позволя на сълзите да рукнат или останалите да видят колко много се страхувам.

После моментът изчезна, когато се пуснахме един друг, и отново премигнах на флуоресцентната светлина.

— Как е тя? — Господин Смит стоеше на няколко крачки зад нас петимата и ни гледаше.

Джаки поклати глава, а Макс се обърна към прозореца, взирайки се през открехнатите щори към момичето, което лежеше съвършено неподвижно на леглото. Обикновено виждах Макс изпълнен със смях; тъмните му очи блестяха, коремът му се тресеше, винаги готов да разкаже поредния виц. Да го видя така, със сенки под очите, слаб и останал без сили, ми беше много тежко.

Чувствах, че трябва да отида и да застана до него, но не можех, беше ме страх. Страхувах се от това, което ще видя.

Травма на главата, какво означаваше това? Щеше ли да изглежда различно, имаше ли кръв? Когато оставахме само с Най, гледахме да попаднем по Нетфликс на възможно най-лошия филм на ужасите, с моторни резачки и отмъстителни демони — колкото по-кървав, толкова подобре. Но това тук беше реално. Това беше истинският хорър. И ме плашеше до смърт.

Задържах очите си на Джаки, на боядисаната ѝ в банановожълто коса с тъмни корени, тънките ѝ, дълги ръце и кльощави крака в тесни дънки, облечена като хлапе, двайсет години под нейната възраст, което винаги влудяваше Най. Майка ми смяташе, че Джаки е боклук, но тя си мислеше същото и за мен.

— Проговори ли ви вече? — Роуз държеше ръката на Джаки.

— Събуди ли се?

— Макс — прошепна Джаки на мъжа си, който поклати глава и се обърна към минаващия лекар.

— Докторе?

Една жена в бяла престилка спря и ни погледна намръщено.

— Това са приятели на дъщеря ми, нещо повече, като част от семейството са. Ще им обясните ли, моля ви, каква е ситуацията? Аз самият също не съм съвсем сигурен, че разбирам.

Лекарката сви устните си в тънка линия, показвайки само за миг следа от нетърпение, но събра длани и заговори.

— Наоми е била открита в река Темза от екипаж на влекач, оплетена в някакви корабни въжета…

— Само на няколко минути от къщи. — Роуз погледна към Лио. — Почти до вкъщи. Паднала ли е?

— Не е ясно как се е озовала във водата, знаем само, че заради травмата на главата си е изпаднала в безсъзнание и въжетата, в които се е оплела, вероятно са я спасили от удавяне. Това, както и ниската температура на водата през нощта, са факторите, които са я предпазили от развитието на по-сериозни травми. В момента постепенно я затопляме и я поддържаме в изкуствена кома, докато наблюдаваме мозъка ѝ за отоци и кръвоизливи. Утре ще знаем повече.

Всеки момент очаквах да го проумея, да разбера, че това наистина се случва, но този момент така и не идваше и всичко изглеждаше като ужасна измислица.

— Искам да кажа, че да, положението е лошо, но ще се оправи, нали? Тоест тя ще се оправи, нали? — попита Лио с напиращ гняв.