Кара Делевин Роуън Колман Огледалце, огледалце

Анотация

Приятел. Любим. Жертва. Предател.

Кого виждаш, когато погледнеш в огледалото?

Шестнайсетгодишните приятели Рижи, Лио, Роуз и Наоми са неудачници, които все още търсят себе си. Животът не е идеален, но музиката и вълнението покрай бандата им Огледалце, огледалце ги сплотяват… Докато един ден Наоми не изчезва мистериозно само за да бъде открита малко по-късно в безсъзнание край реката.

Ще се събуди ли Наоми? Каква — или може би кой — е причината за нейното състояние в момента? И защо Рижи, самообявилият се покровител на групата, не успява да забележи предупредителните знаци?

Докато Роуз се утешава с диви купони, а Лио е обзет от черни мисли, Рижи се заема да разплете случая. Това премеждие ще разкрие най-мрачните им тайни и ще разтърси техния свят. Нищо не може да се върне постарому, защото веднъж счупено огледалото не може да бъде поправено.

Кара Делевин е една от най-влиятелните жени на своето поколение. Родена е в Лондон и набира популярност през 2009 година, а през 2012 и 2014 получава приза „Модел на годината“ на Британските модни награди. Актьорската ѝ кариера започва с роля в адаптацията на „Анна Каренина“ от 2012 година, а по-късно взема участие и във филми като „Хартиени градове“, „Отряд самоубийци“, „Валериан и градът на хилядите планети“, както и в „Life in a Year”, който се очаква да излезе по кината скоро. „Огледалце, огледалце“ е първият ѝ роман.

Instagram/Twitter: @caradelevingne

Facebook @CaraDelevingneOfficialPage

Кара пише „Огледалце, огледаце“ заедно с изключително известната авторка Роуън Колман. Роуън живее с голямото си семейство и двете си кучета в къща в Хартфордшър и редом с писането на романи, както за възрастни, така и за тийнейджъри, се грижи за близките си хора.

www.rowancoleman.co.uk

Огледалце, огледалце

Кара Делевин и Роуън Колман

На семейството и приятелите ми, които ми помогнаха да преживея тийнейджърските си години.

И на всеки, който се чувства изгубен. Надявам се тази книга да ви вдъхнови да следвате мечтите си и да не изоставяте надеждите си. Всичко е възможно.

Въведение

Израстването и преходът от детството към зрелостта е един от най-интересните периоди в живота ни: хаосът, лудостта, хормоните, непрекъснатите промени и крайности. Това е изключително важно време, изпълнено с драматизъм и силни емоции, които формират зрелите хора, в които ни е писано да се превърнем.

За повечето хора тийнейджърските години са най-хубавата част от живота им и това действително е безгрижно време, изпълнено с приключения и радост. Но същевременно може да предложи и невероятни предизвикателства и трудности, особено ако си човек, който не се вписва лесно в средата.

Социалните медии играят толкова голяма роля в нашето ежедневие, че днес е още по-трудно за един млад човек, отколкото някога, особено при все по-засилващия се натиск да изглеждаш перфектен. Това е свят, в който хората бързо съдят останалите, без да отделят време да ги разберат напълно или да се замислят какво се е случило в живота им.

Когато започнах да пиша „Огледалце, огледалце“, исках да разкажа история, която да даде на читателя реалистична картина за бурните тийнейджърски години и да създаде герои, в които всеки би могъл да разпознае себе си. Исках това да е книга за силата на приятелството и колко е важно човек да бъде заобиколен от хора, които обича и на които вярва, за да се изгради като силна личност.

Но преди всичко исках да кажа на моите читатели, че няма нищо страшно в това все още да не знаеш кой си. Няма нищо страшно, че си различен и уникален — защото ти вече си перфектен такъв, какъвто си. Докато си наясно кое те прави щастлив и следваш сърцето си, всичко ще бъде наред. Бъди преди всичко себе си. Научи кои са силните ти страни, и осъзнай, че силата да промениш света се крие в теб самия.

С любов,

Кара

Благодарности

Много са хората, дали своя принос в създаването на „Огледалце, огледалце“, а най-дълбоко и сърдечно благодаря на чудесния Роуън Колман, който превърна писането на тази книга в такова невероятно изживяване. Специални благодарности на Анна Валънтайн, Сам Ийдс, Марли Прайс, Линзи Съдър-ленд, Илейн Игън, Лорен Ууси, Лулу Кларк, Люси Стерикър и Клеър Кийп от Orion. Благодаря на Лиса Шарки, Джонатан Бърнъм, Мери Гаул, Близа Скивмър, Анна Монтагю, Дъг Джоунс и Аманда Пелътиър от HarperCollins US. Благодаря и на моя екип във WME: Шарън Джаксън, Джо Изи, Матилда Форбс Уотсън, Мел Бъргър и Лаура Бонър. Благодаря и на моя добър приятел Сторм Атъл за великолепната корица.

Осем седмици по-рано…

Слънцето вече се показваше, когато се прибирахме към къщи. Хванати ръка за ръка, провлачвахме крака, а топлината на лятото тегнеше във въздуха. Главата на Роуз лежеше на рамото ми, ръката ѝ обгръщаше кръста ми. Спомням си точно това усещане — бедрото ѝ и неравномерния ритъм, в който се докосваше до моето, и кожата ѝ, опряна в моята, топла и нежна.

Нямаше още пет, утринната светлина беше огнена и златна и караше всяка мръсна улица да блесне като нова. Бяхме виждали този изгрев неведнъж на път към къщи след дългите ни нощи навън, които удължаваха всеки наш миг заедно, докато сънят обори очите ни. И така до онази нощ, когато най-накрая почувствахме живота златен, сякаш ни принадлежи, както и ние на него, и той изпълваше всяка секунда с нещо ново, нещо значимо.

Но онази нощ беше различна.

Очите ме боляха, устата ми бе пресъхнала, сърцето ми блъскаше като лудо. Не искахме да се прибираме вкъщи, но какво можехме да направим? Нямаше къде другаде да отидем.

— Защо точно сега? — попита Роуз. — Всичко беше наред, човече. Тя беше добре, беше щастлива. Така че защо точно сега?

— Нали не ѝ е за първи път? — отвърна Лио, — Какво ни грее! Правила го е и преди. Пари, раница с храна от хладилника, китарата. И изчезва за няколко седмици. Това е редовният ѝ номер.

— Не и след „Огледалце, огледалце“ — заяви Роуз. — Не и след като започна да движи с нас, нали? Преди това си падаше по това да се реже, да бяга от къщи и всякакви такива. Но не и откакто е в групата. Тя беше… всички бяхме наред. Даже много повече.

Тя ме погледна за подкрепа — и трябваше да се съглася, всичко се беше променило през последната година за всички ни. Преди групата всеки от нас се чувстваше изгубен по свой начин, а след това някак си се случихме. И заедно бяхме силни и готини, и яки, и адски страхотни. Всички мислехме, че и Наоми се чувства по същия начин, че няма нужда повече да бяга. До снощи.

Онази нощ, през цялата нощ, всички бяхме навън, из целия град.

Посетихме отново всяко място, където някога сме ходили с нея, но този път без нея.

Местата, за които бяхме казвали на родителите си, а също и онези, за които не бяхме.

Клубове, за които уж сме твърде малки — горещи и задушни от пот и хормони — проправяхме си път през плътната маса от танцуващи и се опитвахме да я зърнем някъде.

Прокрадвахме се в сенките, в алеите зад пъбовете, в които можеш да се забиеш с някого, и си говорехме полугласно с нервозни хлапета със сенки вместо очи, които ни предлагаха пакетчета с ганджа. Тази нощ отказахме.

Посетихме места зад ненадписани врати, където трябва да познаваш някого, за да те пуснат. Тъмни мазета, където хората продължаваха да пушат, докато въздухът не стане като пелена от дим, и музиката е толкова силна, че ушите кънтят, гърдите вибрират, а подът под краката резонира в ритъма ѝ.

Бяхме на всички тези места, пък и навсякъде другаде. Паркът на жилищния комплекс, където ходехме да лудуваме. Покрай реката, някак чужда и с надвиснали над нея блокове с милионерски апартаменти. Мостът „Воксхол“, нашият мост, където толкова често се разхождахме и се надвиквахме с трафика, че вече го чувствахме като приятел, като свидетел.

Накрая отидохме в онази празна заложна къща с разбита врата и матрак вътре в дъното, където някои хлапета отиваха, когато търсеха място да се усамотят. Някои хлапета, но не и аз, защото едно от нещата, които наистина мразех, е да не бъда сред хора.

Часовете на онази нощ отминаваха и с всеки изминал момент продължавахме да се чувстваме сигурни, че ще я намерим, че това е някой от номерата ѝ, които прави, когато се чувства наранена или иска да я забележат. Бяхме уверени, че Наоми, нашата най-добра приятелка и член на групата, ще бъде на място, което е известно само на нас. И че ще ни чака да я намерим.

Защото не може просто един ден да те има, а на следващия да изчезнеш. В това няма никакъв смисъл. Никой не се изпарява във въздуха, без да остави някаква следа след себе си.

Това си казвахме онази нощ, докато я търсехме, и нощта след това, и през всички останали нощи, докато нашите родители ни казаха, че трябва да спрем — че ще се върне, когато е готова. Тогава и полицията спря да я издирва, защото и преди беше бягала от къщи толкова много пъти.

Но за нас не беше така, не беше същото като преди, защото и тя не беше същата. Не че полицаите ни слушаха, с отегчените си изражения и празните си бележници. Как изобщо биха могли да ни разберат?

Така че ние продължихме да търсим Наоми дълго след като всички се бяха отказали. Търсехме навсякъде.

Но нея я нямаше никъде.

Откривахме само местата, където е била.

1

Днес: животът продължава, така казват всички.

Трябва да продължим да ставаме сутрин, да ходим на училище, да се прибираме вкъщи и да си мислим за гадости като предстоящите изпити. Както и разните „надявай се, моли се и имай вяра“ и всякакви такива дивотии, дето все ни ги повтаряха.

Животът продължава, но това беше лъжа, защото в нощта, когато изчезна, Наоми натисна проклетия голям бутон за пауза. Дните се нижеха, и седмиците, и сезоните, и всякакви подобни глупости — и нищо друго. Всъщност не съвсем. Сякаш всички бяхме затаили дъх цели осем седмици.

Защото знаете ли какво не ни казват вече? Не ни казват, че тя ще се върне, когато е готова. Видях голямата ѝ сестра Ашира в училище, навела глава, затворена в себе си, сякаш не иска никой да се приближава до нея. Майка ѝ и баща ѝ бродеха безцелно из супермаркета и се озъртаха, без наистина да виждат каквото и да било. Въпреки че в действителност изчезналата беше Най, те бяха тези, които изглеждаха изгубени.

И да, някога тя беше склонна да бяга от къщи, за да накара всички да я търсят, и го правеше, защото тогава си мислеше, че такава драма е голямата работа. Но от доста време не беше го правила — и никога по този начин. Никога не е искала майка ѝ и баща ѝ да се побъркат от тревога за нея или пък Аш постоянно да е със затаен дъх в очакване на лоши новини. Най е объркана, но обича семейството си и те я обичат; та те бяха фар, който привличаше около тях останалите от нас, като гладни за любов пеперуди около пламък. В тяхното семейство всъщност им пука един за друг.

Разбирате ли, Наоми не би им причинила това, нито пък на нас. Но никой не искаше да чуе това — нито полицията, нито дори майка ѝ, защото представата за Наоми като за кораво — сърдечна кучка беше по-добра от представата, че просто е изчезнала.

Затова понякога просто исках най-накрая да намерят тяло.

Що за противно същество съм и аз! Понякога ми се ще тя да е мъртва, само и само да знам какво е станало.

Обаче не. Нищо не бяха намерили. И животът си продължаваше.

Което означаваше, че днес е денят за прослушване за нов басист на мястото на Наоми.

За кратко си мислехме, че без нея групата ще се разпадне. Останалата част от „Огледалце, огледалце“ — аз, Лио и Роуз — се видяхме на репетиция и се чудехме дали просто да не се разделим. Дори обсъждахме, че би трябвало да го направим. Тримата просто стояхме там; никой не си тръгваше, никой не си събираше нещата, всички знаехме, без да се налага да го казваме на глас, че не може просто да напуснем. Разпускането на групата щеше да означава да се разделим с най-хубавото нещо в живота на всеки от нас, а и да се разделим с нея завинаги.

Наоми основа групата — или поне тя беше тази, която я превърна от някакъв крайно незадоволителен проект за домашно в нещо реално, нещо значимо. Най беше причината всички ние да открием нещо, в което бяхме добри, защото тя беше толкова добра в това, което вършеше. Искам да кажа, тя беше страхотна басистка, легендарна, само да я чуете как забавя ритъма — и ще останете потресени. Нещо повече, Наоми пишеше наистина добри песни. Аз също не бях зле, а заедно бяхме страхотни. Само че Най притежаваше онази специална дарба, която вземаше нещо оловно и сиво и го превръщаше в нещо златно и бляскаво. Преди „Огледалце, огледалце“ тя изобщо не подозираше за тази своя суперсила, но после вече знаеше, защото ѝ казахме. И колкото повече ѝ го повтаряхме, толкова по-добра ставаше. А когато притежаваш подобна суперсила, няма нужда да бягаш.

В деня, когато почти се разделихме, учителят ни по музика господин Смит влезе в залата за репетиции. Беше лятната ваканция и в училището нямаше никой освен нас. Беше ни разрешено да сме там заради него, той ни издейства позволение и прекарваше ваканцията си в четене на вестник, докато ние се караме и свирим. Но този път той дойде и седна, чакаше ни да спрем да разговаряме и да го погледнем. Порази ме колко различно изглеждаше тогава. Господин Смит беше от онези хора, които изпълват помещението, където се намират, и то не само защото беше висок и добре сложен, тъй като нали тренираше и такива ми ти работи, а и защото си беше такъв човек. Той обичаше живота, обичаше и нас, децата, на които преподаваше, а това беше рядкост. Можеше да те мотивира, да те накара да учиш нови неща — и всичко това заради оня вид енергия, дето не се среща толкова често у възрастните. Като че ли наистина му пукаше.

В онзи ден изглеждаше съсипан, сякаш цялата енергия и позитивно излъчване, които обикновено носеше със себе си, бяха изчезнали. Беше ми страшно да го видя такъв, защото беше от онези хора, които са винаги толкова несломими. Това ме потресе по начин, който не бях в състояние да обясня, и ме накара да го харесвам още повече. За нас означаваше много да видим колко много е загрижен, че Най е изчезнала, истински загрижен. Извън нас и семейството ѝ, изглежда, той беше от малкото хора с такова отношение.

Не зная как се чувстваха останалите, но от момента, когато го видях в онзи ден, изпитах желание да му помогна, доколкото със сигурност знаех, че и той би искал да ни помогне.

— Наистина ли обмисляте да разпуснете групата? — попита той.

Спогледахме се един друг и за миг се почувствахме така, както преди да станем приятели — самотни и окаяни, и идеята да се върнем към това беше ужасяваща.

— Без нея няма да е същото — казах аз.

— Това ми е ясно — отвърна той, прокара пръсти през косата си и тя се оформи на руси бразди. — Но повярвайте ми, когато ви казвам, че ако се разделите сега, ще съжалявате. Вие четиримата… тримата… Толкова се гордея с вас и с всичко, което правите заедно. Не искам да го изгубите — заради вас самите и заради Най. В момента не можете да направите нищо за Наоми, но това, което можете, е да се уверите, че хората ще продължат да помнят нейното име, докато бъде намерена. Направете така, че никога да не спират да я търсят. Имам идея — ще организираме концерт тук, в училището. Ще наберем средства да помогнем на семейството ѝ да продължи издирването, ще поддържаме обществения интерес към нейната история. Накарайте целия свят да ни гледа и да види колко сме загрижени за нея. Това ми се иска да направя, деца. Но няма как да го направя без вас. С мен ли сте?

Да, разбира се, казахме, че ще участваме.

Това беше единственото нещо, което можехме да направим.

Продължихме напред само тримата през цялото лято, но концертът наближаваше и осъзнахме какво още ни е нужно.

Трябваше ни нов басист. По дяволите!

Наоми беше… е… най-добрата от басистите, с които ми се е случвало въобще да свиря, което беше странно, защото тя е момиче, а момичетата обикновено не са добри в тия работи. Това не е сексистко изказване, а просто факт. Нужна беше някаква крайно индивидуална решимост да станеш невидим, за да можеш наистина да свириш на бас китара, а момичетата — така де, нормалните момичета обичат да бъдат забелязвани.

Но днес трябваше да продължим. Трябваше да се стегна. Докато изпълзявах от леглото, хвърлих поглед към смачканата купчина дрехи на пода.

На Лио не му пукаше, пичът просто ставаше от леглото и всичко беше перфектно.

Грабваше китарата и беше бог. Момичетата го обожаваха, все едно наистина е такъв. Просто не беше честно, че на шестнайсет може да е толкова зрял и завършен, с дълбок глас, висок и мускулест.

Аз обаче все още съм в онази нелепа фаза. Живея в нелепа фаза, аз съм нелепата фаза. Ако има емотикон за нелепа фаза, щеше да изглежда като мен. Напълно очаквам да бъда във все същата нелепа фаза и когато съм на четирийсет и пет, някакъв абсолютен пенсионер.

Искам да изглеждам яко, ама яко като Лио. Обикновена бяла тениска, дънки, суитшърт и безупречно бели кецове не беше онова яко, което съм в състояние да докарам. Въобще няма яко, което да мога да докарам, с изключение на якото, че Лио ми е приятел.

Роуз също е яка, но тя си е красива по природа, а красивите мацки няма какво да се напъват. Тъмнокестенява коса, изрусена, но не чак до корените. Не беше кльощава като някои момичета, а имаше цици и бедра, по които точеха лиги всички момчета от гимназия „Темз“.

Но това не беше всичко, тя носеше цял тон шибан грим, макар че изглеждаше по красива без него — а може би точно затова. Тупираше си косата и нарочно си правеше дупки на чорапогащниците. Роуз знаеше много добре как изглежда, и се възползваше на макс, за да зарежда въздуха със статично електричество и да детонира милиони малки експлозии около себе си навсякъде, където се появи.

Останалите момичета се опитваха да ѝ подражават, но нямаше друга като Роуз, защото, заклевам се, Роуз беше единственото момиче, за което знам, че наистина му е през оная работа.

А когато запееше… стените вибрираха. Очите грейваха в зелено. Всички се надървяха.

От четиримата в нашето великолепно семейство Наоми беше… е като мен. Ако Лио и Роуз бяха проклетите крал и кралица на бала, то аз и Най бяхме върховните смотаняци зубъри.

А когато си мислех за Наоми, с нейните очила с дебели рамки, които пречеха да се види сърцевидната форма на лицето ѝ и скриваха меките ѝ кафяви очи, истински се гордеех с нея. Начинът, по който носеше ризите си закопчани догоре, а плисираните поли — с тотално различна дължина от останалите. Консервативните ѝ обувки, завързани и лъснати. А зад всичко това, зад умишленото несъответствие и странните решения, тя беше абсолютно безкомпромисна и безапелационен уникат.