Кара Делевин Роуън Колман Огледалце, огледалце

Лекарката се поколеба, вероятно притеснена да отговори честно, да разстрои това хлапе, добре сложено и с ръст над метър и осемдесет. Понякога Лио имаше този стряскащ ефект.

— Не знаем… — отговори тя бавно. — Истинско чудо е, че изобщо е оцеляла толкова време във водата, че ударът по главата не я е убил. Тя е боец, трябва да е такава, затова сега е още с нас. Получава възможно най-добрите грижи.

— Може ли да я видим? — попита Роуз. Моля ви, искам да я видя.

Лекарката погледна към Макс, който кимна.

Тя огледа внимателно лицата ни. Надявах се да каже „не“, но тя не го направи.

— Добре, един по един, по три минути всеки. Не повече.

— Трябва да ѝ говорим, нали? — Роуз попита Макс, докато той ѝ отваряше вратата. — Защото това може да я накара да се събуди. По телевизията казват, че хората в кома чуват, когато им говорят.

— Е, това е медикаментозна кома.

— Какво? — намръщи се Роуз.

— Поставихме я под упойка и я интубирахме, за да дадем на тялото ѝ шанс да се излекува и да се възстанови от всичко, което е преживяло. Като говорите с нея, няма да я събудите, но има голям шанс да ви чуе, така че… защо не — усмихна се бегло лекарката.

Роуз я потупа по рамото, влезе в стаята и тихо затвори вратата след себе си.

— Трябва да се обадим на няколко места. Ще се оправите ли, деца? — попита любезно Джаки.

Спиралата ѝ се беше разтекла в бръчиците около очите ѝ и оттам надолу по лицето. Кимнах.

— А вие? Ще се оправите ли? — попитах я.

— Честно, Рижи — очите ѝ се напълниха със сълзи, докато се опитваше да се усмихне заради мен. — Не зная.

Докато чакахме навън, господин Смит най-накрая се раздвижи от мястото си при асансьора и прекоси пространството до прозореца, който гледаше към стаята на Най. Надникна през щорите, следобедното слънце очерта тъмни ивици по лицето му. Още нямах сили да погледна Най, затова гледах него. Лицето му представляваше познато, безопасно място.

— Зле ли изглежда? — попитах.

— Знаеш, че никога не лъжа учениците си, Рижи. Нали? — отвърна той.

Кимнах.

— Изглежда зле — кимна към Наоми. — Мисля… мисля, че Роуз се нуждае от теб.

Когато накрая погледнах през прозореца, видях Роуз, стиснала юмруци към лицето си, с ококорени очи, а тялото ѝ видимо трепереше, докато гледаше безпомощната фигура в леглото.

Преди да се усетя, вече бях в стаята, сграбчих я за китката и я дръпнах към вратата.

— Не, не, не — противеше се тя, дърпайки ръката си от моята. — Не. Не можем да я оставим сама тук. Няма да я оставя сама. Погледни я, Рижи. Не бива да е сама.

— Роуз, хайде — казах аз. — Няма да сме ѝ от полза, ако откачим.

— Погледни я! — настоя Роуз.

И аз погледнах. Видях лицето ѝ — подуто, лилаво и сиво. Не можех да спра да я гледам, защото това лице беше толкова различно от онова, което познавах толкова добре. Трудно ми беше да повярвам, че е същият човек. Главата ѝ беше превързана, нямаше и следа от дългата ѝ тъмна коса. Втора превръзка минаваше диагонално през лицето ѝ, с избило червено под нея. Там, където се виждаше кожа, потъмнели синини и обезцветяване я бяха белязали. С едно око подуто и затворено, а другото скрито под превръзката, тъмните ѝ искрящи очи изглеждаха като заличени завинаги. Видях апаратурата, дебелата неудобна тръба, която излизаше от устата ѝ, изкривявайки нежната ѝ усмивка, която си спомнях, в един замръзнал вик. Жиците като че ли извираха от тяло то ѝ, все едно беше наполовина машина, и аз разбрах. Разбрах защо Роуз искаше да стои там и да крещи неистово. Гледката беше ужасяваща.

— Хайде — казах аз, измъквайки я от стаята. — Трябва да се вземем в ръце, мамка му. Трябва да сме силни.

Издърпах Роуз, затворих вратата зад нас и я прегърнах силно.

— Как е тя? — попита Лио.

Нямаше нужда да отговаряме.

— Когато разбера кой ѝ е причинил това… — Лио сви юмруци.

— Ами ако тя сама го е направила? — Ашира, сестрата на Най, се беше появила ненадейно.

— Аш! — Роуз ме пусна и обгърна с ръце по-голямата полусестра на Най, която стоеше абсолютно неподвижно и позволи на Роуз да поплаче малко върху суитшърта ѝ.

Гледах Аш — толкова спокойна, толкова сдържана. Поне така изглеждаше отстрани.

— Не мислиш… Искам да кажа, тя не би опитала да се нарани — казах. — Най беше щастлива, наистина щастлива. Всъщност беше адски щастлива, преди да изчезне. Не беше като преди, когато имаше навика да бяга от целия онзи тормоз в училище. Всичко се промени, когато сформирахме групата, тя си имаше нас. Никой вече не се заяждаше с нея. Няма логика.

— Не. — Аш отвърна лицето си от Роуз и осъзнах колко много си приличат с Най — повече, отколкото предполагах.

Същият дълъг, прав нос и скули, гарвановочерната коса с рубиненочервен оттенък, която блестеше като огледало. За разлика от Най, Аш не носеше грим, не си изправяше косата, оставяше я, както си е. Докато Наоми изнамираше да облече все по-откачени дрехи, Аш винаги се носеше малко или много по един и същ начин: кубинки, тениска, бейзболна шапка, независимо от времето. Това винаги ми е харесвало у нея, изобщо не ѝ пукаше за околния свят. Но сега сестра ѝ беше в спешното и тя беше принудена да навлезе в този свят заедно с нас. Изглежда, това ѝ причиняваше болка.

— Не, предполагам, че няма логика. Нищо няма логика. Трябва да намеря татко и Джаки. Знаеш ли къде отидоха?

— Да се обадят на някакви хора — казах аз и направих крачка към нея. — Аш, добре ли си?

Тя се отдръпна леко.

— Аз съм… — Аш сви рамене. — Ще се видим после.

— Ама че шибана работа — тихо каза Лио. — Това, което се е случило с нея, е шибана работа. Това изобщо не трябваше да се случва, човече. Ако беше просто Най, с някой от нейните номера, никога нямаше да свърши така. Нещо ѝ се е случило, бас ловя. Тя никога не би посегнала на живота си.

— Това ли казват хората? — погледнах към господин Смит с очакване да внесе някаква яснота, да отдели истината от лъжата. Но той изглеждаше също толкова изгубен като нас. — Казват ли, че е искала да се самоубие?

— Не знам — сви рамене той. — Иска ми се да знаех. Не съм говорил с полицията, само с родителите на Най, но предполагам, че има някаква вероятност да се е опитала да…

— Не — поклатих с глава. — Това са глупости.

— Най се страхуваше от водата — намеси се Роуз. — При всеки час по плуване казваше, че е в цикъл, за да се измъкне. Ако беше толкова зле, ние щяхме да сме наясно. И бихме ѝ помогнали.

Гласът ѝ секна и тя се сви в ръцете на Лио.

— Мислех, че като я намерим, нещата ще станат по-лесни — казах. — Но не знам какво да правя.

Господин Смит сложи ръка на рамото ми и аз се облегнах на него.

— Не знам какво да правя — повторих, потърсих погледа му и се втренчих в очите му.

Исках да ми каже, че всичко ще бъде наред. Ако го кажеше, щях да му повярвам.

— Виж, ще бъде много трудно за всички ви, много трудно. Мисля, че не е зле да ви закарам у вас. Нека дадем възможност на семейството на Наоми да свикне и приеме случилото се, да ги оставим сами и да позволим на родителите ви да се погрижат за вас.

— Аз съм пеш — каза веднага Лио.

— И аз — погледнах към Роуз, която наклони глава, обръщайки се към господин Смит.

— А вие ще се оправите ли, сър?

— Аз ли? Разбира се. — Уморената му усмивка действаше успокояващо. — Чухте какво каза лекарят. Наоми е боец. Всичко ще се оправи, ще видите.

Когато си тръгнахме, той все още стоеше там, вперил поглед през щорите на стаята ѝ.

Господин Смит не беше просто добър учител, той беше единственият възрастен в живота ми, който никога не ме е разочаровал. Както и много от децата в гимназия „Темз“. Никога не ни баламосваше, отнасяше се с нас като с нормални хора, а не като с добитък. Той беше учител, с когото можеш да говориш за всичко и той наистина ще те изслуша и ще се опита да ти помогне. Когато нещата вкъщи се объркаха, той ми помогна. Накара ме да повярвам, че няма нищо лошо в това да бъда себе си, че аз не съм като родителите си. Той е добър човек, наистина добър човек.

— Родителите ѝ не са се върнали още — казах аз. — Не можем да я оставим, докато не дойдат.

— Вие вървете — отвърна той. — Ще поостана малко, докато се появят.

Роуз кимна и ми подаде ръка. Пъхна другата си ръка в тази на Лио и ни поведе към асансьора.

— Ама че шибана работа — каза Роуз, когато вратите на асансьора се затвориха. — За нас също.

Една година по-рано…

— Внимание! — Господин Смит трябваше да вика, за да го чуе класът.

Беше първият ни ден в училище след лятната ваканция и естествено, повечето ученици имаха много неща за обсъждане. Кой кого е видял, кой кому какво е сторил, кой с кого е спал.

Роуз, с която дотогава още не се познавахме и ми изглеждаше като митично, зашеметяващо момиче, което се осмелявах да гледам само отдалече, седеше на чина си, заобиколена от своя антураж. Поне половината клас гледаше към нея, а не към господин Смит. Беше им приковала погледите със своите истории, които тя подкрепяше с бурна жестикулация.

Единствените изключения бихме аз, кръстосала ръце, полусмъкната на стола в задния ъгъл на стаята, Наоми Демир, която, издокарана като аниме момиченце с изкуствени мигли, тропаше нервно с химикалката по чина, и Лио, който говореше по телефона.

— ЧУЙТЕ! — извика господин Смит и всички в стаята се умълчаха за малко. — Не искам да прибягвам до наказания, но ще го направя, ако веднага не си седнете по местата. Ясно ли е?

Реакциите бяха охкания, въртене на очи, въздишки. Роуз просто се засмя и остана седнала върху чина си, кръстосала крака, а обувките ѝ почукваха по металния крак: бум, бум, бум.

Но господин Смит беше умен. Не се опита да я контролира като останалите учители. Просто не ѝ обърна внимание и намали очарованието ѝ достатъчно, за да накара останалата част от класа да се настани около нея. Спомням си, че това ми хареса, и тогава си помислих: ако дълго време игнорираш някого, когото харесваш, накрая ще го накараш да се влюби в теб.

Ама че смотани възгледи имах тогава.

Господин Смит каза, че ще ни раздели на групи, а задачата ни ще бъде да напишем и изпълним три парчета заедно. Той започна да извиква имената, аз седях отзад и бавно се изпълвах с тотална екзистенциална тревога. Виждате ли, тогава никой не говореше с мен и на мен си ми беше добре така.

Никой не ме тормозеше. Преди една година не бях ниският, мускулест джинджър барабанист на банда, а ниско, кльощаво, твърде кльощаво хлапе — и на практика никой не отразяваше съществуването ми. Всъщност изобщо не ми пукаше, исках да се скрия в собственото си тяло, така че останалите просто да не ме забелязват. Така се чувствах в безопасност. Не исках да участвам. Мразех да вземам участие. И знаех, че съм на абсолютното дъно на нечий списък с кого искат да участват. Беше кошмар, останалата част от класа постепенно беше разпределена на групи от по трима и четирима, разпратени да си намерят място за обсъждане каква музика ще правят, и да почват да забиват.

— Рижи, Наоми, Лио и… Роуз — господин Смит кимна към всеки от нас на свой ред и си спомням как затворих очи една дълга минута, надявайки се, че това е само сън, дълъг, объркан сън, който ще свърши няколко секунди след като разкопчая копчетата на ризата на Роуз, и ще се събудя, преди да се случи нещо интересно, както обикновено.

— Ъъ, айде не — повиши глас Лио. Тонът на гласа му ме накара да отворя очи.

— Какъв ти е проблемът, Лио? — господин Смит не беше ядосан, нито саркастичен.

Лио стоеше до прозореца, с телефон в ръка.

— Нямам никаква шибана работа с тия смотаняци. Майка му стара, това са пълни простотии.

— В какъв смисъл простотии? — попита господин Смит.

— Дори не искам да съм тук. — Лио тръгна между чиновете, право към господин Смит. Беше висок колкото него, лицето му се оказа точно срещу неговото и той го погледна право в очите. Ако се стигнеше до бой, не знам кой щеше да спечели. — Изобщо не ми пука за шибаното ви училище.

— Тогава напусни — каза му Смит, изправяйки рамене. — Тръгвай. Изчезвай. Майка ти отново ще бъде посетена от полицията и вероятно този път ще те изключат. Ще те запишат в детска педагогическа стая като последен опит да те вкарат в правия път, но ти ще плюеш и на тия простотии и преди да се усетиш, ще последваш участта на брат си. Давай. Звучи като страхотен житейски план.

Най-после целият клас се беше умълчал, притихнал от гнева, който извираше от Лио като електрически ток, толкова силен, че почти можеше да се види като ореол около него, и сякаш всеки миг щеше да прескочи искра от високо напрежение. Всички го бяхме виждали в действие. Веднъж станахме свидетели как спокойно се изнася, след като беше разкрасил един учител. Но Смит стоеше на мястото си невъзмутим.

— Ти си мислиш, че те мразя, но не е така. Чувал съм те да свириш, Лио, и си по-добър от всеки ученик, на когото някога съм преподавал. Ти си естествен талант. Не го захвърляй, защото у теб има много повече, отколкото си мислиш. И много повече от поведението, което показваш в момента.

— Няма нужда вие да ми го казвате — изръмжа Лио. — Зная много добре кой съм аз.

— Добре — кимна господин Смит. — Значи си тръгваш?

Лио се задържа за секунда, след което се запъти към вратата и я дръпна. Обърна се и погледна Роуз, Най и мен.

— Е, идвате ли, или какво? — попита той.

Честно? Мамка му, твърде много ме беше страх, за да откажа да тръгна.

Последвахме го по коридора до една от стаите за репетиции и Наоми, която за трите години в училище никога не ми беше говорила, се приведе към мен и каза: „Мили боже, ако тоя реши да почне стрелба в училище, със сигурност ние ще сме първите“.

Тогава разбрах, че я харесвам.

На онази първа сесия забихме малко AC/DC.

— Какво ще е? — попита Лио, като ни гледаше. — Кои парчета знаем всички?

Погледна право към мен, а аз едва не се изпуснах в гащите:

— Ти какво знаеш?

Прозвуча така, сякаш смяташе, че вероятно нищо не знам. За секунда наистина не знаех.

— Нещо на AC/DC? — предложих аз, защото не знаех какво те биха могли да изсвирят, а това всички го знаеха. — You Shook Me All Night Long?

Той изгледа навъсено Най, която не каза нищо и вместо това избра един акорд на баса си, което означаваше „да“. Роуз сви рамене.