Ахмед Юмит Патасана

си личеше, че разговорът им съвсем не го е успокоил. Известно време двамата седяха мълчаливо. Накрая капитанът посочи снимките.

- Находки от разкопките ли са това? - попита.

Есра също се бе втренчила в снимките.

- Да, първите плочки, които намерихме. Написани са преди около две хиляди и седемстотин години.

Капитанът взе една снимка и заразглежда съсредоточено в заврънкулките върху нея.

- Кой ги е писал?

- Хетите 2. Поточно неохетите.

- Ние тук ги наричаме „ети“, нали?

- Да, основателите на първата голяма империя в Анадола. Били са индоевропейци, но са приличали на нашите предци - османците. И те като османците са дошли в Анадола от други земи и също като тюркските племена са живели заедно с анадолците векове наред, смесвайки се с местните, преди да основат голяма империя. И като казвам голяма, имам предвид наистина голяма. По онова време империята им е отстъпвала само на Египетската.

- Значи наистина е била огромна! - възкликна удивено капитанът. - А какво писмо е това?

- Клинопис. Всъщност неохетите са използвали йероглифи. Учените го наричат йероглифичен лувийски. В този случай обаче авторът е използвал клинопис, за да надвие времето. Нещо повече, за да са по-достъпни плочките, е писал на акадски. По онова време акадският е бил като английския днес -писмената лингва франка, чрез която различните държави в Месопотамия и Анадола са се разбирали.

- А вие разбирате ли написаното?

- Естествено… Тимъти Хърли, американският ни експерт по мъртви езици, вече е дешифрирал десет плочки. Оказва се,

2 Хетите навлизат в Мала Азия между III и II хилядолетие пр.н.е. и създават Старохетското царство със столица Хатуша. През XIV-XIII в. пр.н.е. се утвърждава Новохетската империя. - Б. пр.

17

че сме се натъкнали на много интересна находка, защото тукашните плочки не приличат никак на онези, които сме свикнали да откриваме.

Капитанът присви леко гъстите си, но добре оформени вежди.

- Как така?

- Плочките обикновено съдържат царски заповеди, религиозни текстове, мирни договори между държавите, социални закони, споразумения или епични поеми, но тези плочки разказват съвсем друга история.

- История? - полюбопитства капитанът.

- Е, думата просто ми се изплъзна от устата… Навярно трябваше да кажа по-скоро признания. Във всеки случай тези плочки са най-ранният неофициален исторически документ, известен досега. Накратко, плочките не са писани по царско поръчение.

- Кой ги е писал тогава?

- Казва се Патасана. Бил главен дворцов писар - много важен държавен пост в империята на хетите. Писарите били много образовани. Знаели по няколко езика. Задължението им било да пишат текстове под диктовката на царя, а не да записват своите мисли, чувства и спомени. Но това не е спряло писаря Патасана да напише своята история. Затова плочките са толкова важни. Скоро ще оповестим откритието си пред целия свят.

- Наистина ли е толкова важно?

- Изключително важно. Чувал ли си за „Епоса за Гилгамеш“3?

- Чувал съм, но не съм го чел.

- Той е един от най-старите писмени епоси в човешката история. Според нас тези плочки са също толкова значими. Мислим, че сме открили най-ранното неофициално документирано житие в историята на човечеството. След няколко дни ще свикаме международна конференция. В Немския археоло-

3 Създаден преди повече от 3700 г. от анонимен вавилонски автор. Текстът е написан на четири древни езика (вавилонски, акадски, хуритски и хетски) върху глинени плочки, голям брой от които липсват и до днес. - Б. пр.

18

гически институт вече обмислят как точно да оповестим тази важна находка.

- И какво толкова важно е написал Патасана?

- Смятаме, че разказва историята на последните дни на древния град. И заедно с историята на града - своята лична история. Първата плочка започва така: „Бях подлец, живял в епоха на тирани“.

Капитанът изгледа замислено плочките и се надигна с думите, че е време да тръгва. Щом се изправи обаче, поспря за миг да погледне още веднъж снимките върху масата, обърна се към Есра и промърмори с горчива усмивка:

- „Бях подлец, живял в епоха на тирани“, а?

19

Първа плочка

Бях подлец, живял в епоха на тирани. Подлец, превърнат от боговете в страхливец. Най-противният подлец и най-презреният. Дворцов писар и сплетник, чието сърце се хранеше с низост и чийто ум се хранеше с омерзение.

Вместо да нашепва поеми, вдъхновени от всемогъщия бог на бурите и небесата Тешуб4, от съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и нашата богиня Купаба, той изостави поезията и не се поколеба да загърби дори собственото си занятие да съставя писма в интерес на царете.

Двуличен дворцов служител, скрил болката си под величествени одежди и могъщата омраза, обладала тялото му, под радостна маска, по-дебела от бронз, той се отзоваваше охотно на заповедите на царя на хетите.

Най-безчестният мъж върху лицето на земята, който избра да замълчи, събрал длани пред гърдите си като горд и предан служител на царя, когато любимата му загина в името на своята любов. Срам за човешкия род. Най-мерзък негодник, който, вместо да умре в името на любовта, не се поколеба да се спотаи във внушителната сянка на безсмисленото си съществуване, продължила да се удължава между каменните стени на двореца.

Аз, Патасана, съветник на цар Пизирис, главен писар в хетския дворец, безценен член на Панку, Съвета на благородниците, съм най-презреният подлец.

Аз, плуващият сред мъртъвците, чиято орис, предопределена от боговете, е да се гърчи вечно в мъки, съм главният дворцов писар Патасана.

Окаяният Патасана, който, пишейки договори и писма, промени съдбата на своята държава, но не успя да промени своята.

Казвам на теб, който ще намериш тези плочки - внимавай, та проклятието на боговете, превърнало разцъфналото дърво на живота ми в сух клон, да не сполети и теб. Внимавай запо-

4 Тешуб - древен хуритски бог на бурите, почитан в Мала Азия. - Б. пр.

20

ведите на някой тираничен цар да не те обрекат на нещастен живот, както направиха с мен.

Преди да прочетеш тези плочки, отиди в храма. Спечели сърцата на хилядите богове на Земята на хетите. Отдай почит и смили с витиевати думи сърцето на моя и твоя бог - буреносния бог на небесата Тешуб, на съпругата му, богинята на слънцето Хепат, и на богинята Купаба. Направи това жертвоприношение, та да не се прибави още един към хилядите, които бяха разпънати, одрани, изгорени и заточени от родината си заради мен. И нека проклятието, тегнещо за вечни времена над мен, да не доведе до гибелта на другиго.

Ако не послушаш съвета ми, за нищо на света не поглеждай, не докосвай и не чети тези плочки. Не вдишвай плесенясалия въздух на каменното подземие, където съм ги скрил. Независимо дали си младеж с пъргави като на жребче крака или старец, който едва се държи на нозете си, бягай колкото сили имаш, бягай надалеч оттук. Не споменавай за тези плочки на никого, дори на най-близкия си човек, дори на жената, която прегръщаш нощем. Тогава боговете навярно ще ти простят и навярно ще избегнеш проклятието, стоварило се като тъмна стена върху този град на мъдростта край сияйните брегове на Ефрат.

Ти, който очите ми не са зървали, чийто глас ушите ми не са чували и чието име не нося в спомените си! Знам, че когато влезеш в тази стая под двореца, в тайника, където съм скрил плочките, аз отдавна ще съм се преселил в Земята на мъртвите. Знам, че дори след смъртта ми боговете няма да ми простят. Тяхното проклятие, прогарящо и изпепеляващо сърцето ми, ще ме преследва вечно. Така и трябва, защото не искам прошка. Заслужавам наказанието си. Единственото ми желание е онези, които идват след мен, да узнаят за живота ми и какво съм преживял. Затова написах тези плочки, затова ги изпекох над огъня - да бъдат здрави и да издържат на изпитанията на времето, чиито зъби са по-ненаситни от зъбите на лаком плъх. Подредих плочките върху полиците, които направих в тази стая под двореца. Те са за теб. Тези плочки са за онзи, който ги чете.

21

Дори да се съмняваш във всичко друго, знай, че тези плочки не съдържат нито една лъжа. Разказах за страховете и за смелостта си, за добрите си дела и за злодеянията си, за вярата и за съмненията си, за състраданието и за ненавистта си. После претеглих мислено думите. Махнах безвкусните, неверните и преувеличените. Исках човекът, който чете признанията ми, който държи изповедта ми в ръцете си, да не се отегчи и да ги прочете на един дъх като легендата за бог Телипину. Дори да не съм успял да опиша добре мислите и чувствата си, бъди сигурен, че написаното не съдържа нито една невярна дума. Неистинните думи съм издълбал в стената на Водната порта във възхвала на цар Пизирис; с тях написах и писмата до фригийския цар Мидас, за да го заблудя; такива думи заплитах и за да уловя в мрежата си урартския цар Руса5 и да подстрекавам асирийския цар Саргон. Използвах преувеличени, украсени и лъжливи думи, за да насъскам един срещу друг царете с големи имена, но с дребни души, които преливат от гордост, колкото повече ги ласкаят. Нито една от тези измамни думи не е намерила място в плочките, които ще прочетеш.

Страннико, ти, който ще узнаеш тайните ми, не знам дали си царска особа или благочестив духовник с милозливо сърце, или тиранин, умник или глупак. Надявам се да си добър човек. Надявам се сърцето ти да е изпълнено с любов и смелост. Надявам се да си достатъчно прозорлив да разбереш прочетеното и да се поучиш от разбраното. Надявам се да разкажеш и на други какво си прочел. Надявам се хората да шепнат разказа за мрачната ми орис от ухо на ухо, да я преведат на всичките езици на Ефрат, да я напишат върху плочки и да я предават от стари на млади, та децата да израстват с тази легенда. Навярно тогава хората ще започнат да се държат разумно, ще загърбят тиранията и ще има по-малко смърт и по-малко болка.

5 Последният владетел на урартското царство, създадено през IX в. пр.н.е. с център езерото Ван в планинската област между Мала Азия, Кавказ и Месопотамия и завладяно от Мидия в началото на VI в. пр.н.е. - Б. пр.

22

Втора глава

Току-що съобщената и болезнена новина хвърляше сянка върху лицето на Есра, докато стоеше пред вратата и гледаше как джипът на капитана бързо се отдалечава. Слънцето още не беше достигнало апогея си, но цялата долина вече се къпеше в зноя му. По тези земи сутрешният хлад продължава най-много до закуска; след вледеняващия студ на нощта, който смразява хората до кости, идва зората, обагря черното небе в пепелявосиво, а после в оранжево. А подаде ли слънцето носа си над хоризонта, кратката прохлада свършва и на нейно място се спуска адска жега. Градините, засенчени от короните на орехите, сливите, кайсиите и черниците, полята с памук и царевица, оградени с големи камъни, селата с кирпичените им къщурки, неподвластните на времето стени на крепостта и древният град - с рухналите дворци, храмове, барелефи и безброй тайни, служил стотици години като столица на хетското царство - се раз-жарват яростно.

За да се спаси от жегата, археологическият екип започваше работа преди изгрев-слънце, преди благоуханната мъгла, надигаща се от Ефрат, да се стопи в огромната синева на небето. Оставяха инструментите преди пладне и продължаваха чак в късния следобед, когато гневното слънце най-сетне се успокояваше и тръгваше да се спуска зад хоризонта. Едва тогава археолозите се връщаха на разкопките. Днес обаче бе петък - почивният им ден; ден, в който дори най-нерелигиозните работници отиваха в града да се помолят. Тогава поверяваха разкопките на бившия контрабандист Село с двуцевната му пушка. Именно затова тази сутрин Ешреф събуди Есра. Всеки друг ден от седмицата щеше да му се наложи да я търси на разкопките.

Докато наблюдаваше джипа, на Есра и се искаше капитанът да не я бе намирал, да не беше донасял вестта. Колкото повече я обмисляше, толкова по-ясно осъзнаваше до каква катастрофа заплашваше да доведе убийството на хаджи Сетар. И всяка прокраднала се в ума и подробност сломяваше все повече духа

23

и и отприщваше песимизма и. Сякаш капитан Ешреф и отне доверието, което изпитваше към него. Само преди няколко минути тя показа решимост, ала сега тази решимост се разнасяше по-бързо от облака прахоляк, вдигнал се зад джипа и тутакси отлетял. Обзе я безпомощност, все едно бе момиченце, оставено сам-само в чужда страна.

Ешреф беше прав - Есра не можеше да твърди със сигурност, че познава хората по тези земи. Вярно, през последните десет години живееше с местните хора от различни части на Югоизтока по два-три месеца, докато траеше летният сезон на разкопките. През това време гостуваше в домовете им, надзираваше работниците на разкопките, помагаше на жените да раждат и присъстваше на сватби. Виждаше невежеството им, щедростта им, бедността им, дребното им лукавство, искреността им и колко безпощадно се унищожават един друг. Ала все още не бе прозряла загадката на упоритото им мълчание, неизменно тлеещо по тъмните им, изгорени от слънцето лица. Не разбираше дали крият невежество или арогантност зад това мълчание на потъпканите, което всички - и жени, и мъже, и млади, и стари - носеха като застинала маска. През тези десет години не успя да разбере как гледат на живота, какво всъщност подбужда постъпките им и какви са възгледите им. Живееха в една и съща страна, но за нея те бяха чужденци, чиито ходове не съумяваше никога да предвиди. Именно тази неяснота подклаждаше тревогата и още откакто започнаха неприятностите заради Черната гробница. Положението се бе поуспокоило благодарение на решителната намеса на капитан Ешреф и умението на хаджи Сетар да усмирява всички. Сега обаче новината за смъртта на хаджи Сетар възроди и дори задълбочи тревогата и. Незнайно защо си представяше само най-лошите възможности. От ужасни по-ужасни сцени се мяркаха пред очите и - как местните въстават срещу археолозите, хвърляйки цялата вина върху тях; как, понесли окървавената риза на хаджи Сетар, замерят с камъни разкопките, надавайки възгласи „Аллахюекбер“, както бе видяла в съня си снощи; как залавят всички

24

членове на екипа и ги погребват живи в подземията на древната крепост под Черната гробница…

Тя размаха яростно дясната си длан, сякаш да прогони зловещите картини, и зашепна:

- Трябва да запазя спокойствие, трябва да запазя спокойствие…

После внезапно се уплаши, да не би някой да забележи странните и жестове и да я чуе как си говори сама. Влезе бързо вътре, но още щом пристъпи в стаята, се разколеба. Защо не каза на другите какво става? Ако се налагаше да вземат решение, беше редно всички да участват, а освен това така тя нямаше да носи цялата отговорност. Тази мисъл я успокои, но вътрешният глас и нашепна, че греши. Тя, Есра Бейхан, беше ръководител на разкопките и на нея се падаше задачата да реши. Всъщност дали разкопките ще спрат, зависеше от така наречения упълномощен археолог. За разлика от ръководителя на разкопките упълномощеният от правителството археолог беше нещо като официален надзорник - той инвентаризира находките, той отговаря за чуждестранните археолози. В неговите правомощия влизаше и да прекрати разкопките, ако прецени, че е необходимо. За щастие, упълномощен археолог на тези разкопки беше Кемал. Всъщност не ставаше въпрос за съвпадение. На разкопките предишната година Кемал, служител на Истанбулския археологически музей, се срещна с фотографката Елиф и се влюби в нея, затова сега, с помощта на влиятелни хора в министерството, си бе осигурил поста. Често казано, Есра остана доволна, че ще работи с Кемал. Двамата се разбираха добре, а и той и беше стар приятел и нямаше да и се бърка в работата. Ако вместо Кемал бяха назначили някой бюрократ, каквито бяха повечето упълномощени археолози, в какво ли положение щяха да се озоват? Сигурно щеше да прекрати незабавно разкопките. Но пък дали това не беше правилното решение? Беше извършено убийство и то навярно застрашаваше не само разкопките, но и живота на членовете на екипа. Всеки от тях, разбира се, имаше право да изрази мнението си дали разкопките

25

да продължат. Като ръководител обаче тя трябваше да прецени вариантите и да ги представи на колегите си. От друга страна, рискуваше да изтълкуват поведението и като слабост и да ги разколебае.

Застанала нерешително в средата на стаята, забеляза кутията цигари върху малката масичка до леглото и без да се замисля, тръгна към нея. Издърпа припряно една цигара и установи, че пръстите и треперят. Отврати се от мислите, пробягващи през ума и, от безпомощността, която чувстваше, и от разтрепераните си ръце. Измъкна цигарата от устата си и я захвърли върху масичката, сякаш тя бе виновна за всичко. Не и трябваха цигари. Длъжна беше да се овладее; паникьосаше ли се, разкопките, първите разкопки, които ръководеше, щяха да пропаднат. Неуспехът и щеше да се отрази зле не само върху кариерата и в университета, но и да разочарова уважаваните и учители, като Бенидже ханъм, която я насърчи да поеме ръководството на разкопките, и президента на истанбулския клон на Немския археологически институт, професор Кренкер - колега, който винаги я бе подкрепял. И какво ще каже на Елиф? На Теоман? На Кемал? Тези млади хора работеха от две години с нея по проекта. Писмената кореспонденция, молбите за разрешение, усилията да намерят спонсори, установяването на контакти с чуждестранни археолози - всичко това им отне дълги месеци. Ами чужденците в екипа им? Как ще им обясни положението? Ще извика Тимъти и Бернд и ще им каже: „Заради някакви глупави суеверия се налага да си съберем багажа и да си тръгнем точно когато открихме вероятно най-стария неофициален писмен документ в световната история“. По-опитният Тимъти навярно ще се съгласи донякъде с нея, но Бернд? Бернд от самото начало се опитваше да я измести и я намрази, понеже плановете му удариха на камък. Сега сигурно щеше да я вземе на подбив. Нищо чудно да напише писмо до Немския археологически институт - организацията, финансираща повечето от разходите им, - че ръководителят на разкопките, избран от Истанбулския университет, е провалил всичко. Не, не… Не биваше да оставя

26

работата недовършена. Екипът и трябваше да види ръководител, сигурен в себе си, иначе всичките и усилия щяха да отидат на вятъра. Беше важно най-напред да си възвърне изгубената увереност или поне спокойствието, което я изпълваше вчера, когато си легна.

Сигурно сутрешната сънливост бе виновна, задето ненадейната доза лоши новини я разтърсиха толкова силно. Сети се, че още не си е измила лицето, а това щеше да и помогне да си събере мислите. Излезе решително навън и тръгна към чешмата под лозницата в малката градина. Пусна водата и започна да си плиска лицето. Погълнала нощния хлад, водата беше леденостудена. Ала Есра не усещаше студа - изми си лицето и се наплиска зад ушите и по врата. За съжаление, нищо не се промени. Болезненото безпокойство, бушуващо в нея, не изчезна; не стихнаха и въпросите, жужащи в ушите и. Опита се да ги пренебрегне. „Добре си, добре си“, каза си, клатейки глава. Но знаеше, че не е добре; нещо повече - безпокойството е изписано по лицето и. Имаше опасност да се разкрещи при най-малката провокация. Върна се в стаята си. Очите и пак се спряха върху пакета цигари и неспособна да им устои, извади една и я захапа. Запали я припряно, затвори очи и дръпна няколко пъти. Горчивата миризма на тютюн изпълни стаята. Когато отвори очи, Есра видя как пепелявосивият дим се носи към тавана. Жадно всмукна още два-три пъти от цигарата, сякаш да не прахосва дима. Погледна си ръцете - продължаваха да треперят, но сега се чувстваше по-добре. Седна на стола, откъдето капитанът бе станал преди малко, и се замисли.

Сигурно бяха убили хаджи Сетар, за да прогонят археолозите оттук. Сети се за Фаят, момчето за всичко в курса по Коран - висок, с големи сини очи и рядка брада. Фаят беше син на сестрата на хаджи Сетар, но изобщо не приличаше на вуйчо си. Лете и зиме се разхождаше със зелен тюрбан, кафява роба и скиптър. За разлика от вуйчо си Фаят странеше от разкопките. Когато пътищата им се срещнеха, той се мръщеше, все едно самият Сатана се е изпречил пред него. През втората седмица

27

от разкопките извървя пеша цялото разстояние до училището, за да ги предупреди. Есра нямаше да забрави онзи ден.

Помощникът и Теоман, упълномощеният археолог Кемал, фотографката на разкопките Елиф и един от студентите - Мурат - седяха под беседката, пиеха чай и разглеждаха снимките, направени два дни по-рано. Есра го забеляза първа. Фаят приличаше на привидение, изплувало от маранята. Стоеше под слънцето, вперил в тях изпълнените си с ненавист сини очи. Известно време мълча, измервайки ги с див поглед от главата до петите, все едно бяха пришълци от друга планета. Чудейки се какво ли иска този странен мъж, групата също го гледаше мълчаливо. Очите на Есра се насочиха към тънките глезени на Фаят, тъмнеещи между покритите му с прах гумени обувки и черните панталони, прихванати с ластик под коленете. Тези слабовати глезени изглеждаха съвсем крехки, заплашваха всеки момент да се прекършат и странно контрастираха на силата, излъчваща се от сините му очи. Есра не издържа на напрежението и каза на Фаят да не стои под слънцето. Покани го да дойде в беседката при тях. Гласът и прозвуча дружелюбно, без сянка от пренебрежение. Ала устните на Фаят се извиха леко нагоре, по лицето му се изписа презрение и на недодялан турски с кюрдски акцент той им обясни, че е голям грях да копаят до Черната гробница и ако не спрат, ще си навлекат сериозни неприятности. Докато членовете на екипа се споглеждаха, чудейки се как да отговорят, Халаф - и шофьор, и готвач, а в момента миеше чинии - изскочи от кухнята по престилка.

- Хей! Кого заплашваш, човече? - викна той и се нахвърли върху Фаят.

Докато Есра и приятелите и се намесят, вече го бе съборил на земята с две звучни плесници. Преди закръгленият Теоман и кльощавият Мурат да се притекат на помощ на Фаят, Халаф го ступа хубавичко. Фаят лежеше на земята с разранена устна и оцветени в червено зъби от стичащата се кръв. Фаят отказа ръката, протегната му от Теоман, и стана сам.

28

- Аллах ще ви накаже! - процеди с омраза, докато си изтупваше праха от дрехите. - Всевишният ще ви изпрати наказание.

После изчезна в маранята тъй ненадейно, както се бе появил. Щом се скри от погледите им, Есра извика Халаф и го скастри, че работата му е да готви, а не да пребива хората. Ха-лаф, подтикнат единствено от намерението си да защити археолозите и навярно да се поперчи малко, се изненада и натъжи от отношението на Есра, но се извини многословно.

Есра се разтревожи от инцидента, ала реши да не съобщава на капитана за него, защото не искаше да въвлича жандармерията и определено нямаше желание случаят да се раздухва. Вместо това поговори с хаджи Сетар. Хаджи Сетар се разгневи, когато разбра какво е направил Фаят, и още същата вечер го смъмри сурово. Фаят не дръзна повече да безпокои археологическия екип, но продължи да се мръщи, когато ги видеше, сякаш бяха измет.

Възможно ли беше Фаят да е извършил убийството? Едва ли. Той ненавиждаше археолозите, но уважаваше дълбоко вуйчо си хаджи Сетар. Говореше се, че религиозното си образование е получил от него. Но ако Фаят се бе сдружил с по-фанатични ходжи, готови да рискуват да убият или да загинат? Дори имамът на джамията Абид веднага бе започнал да тръби за проклятието на разкопките. Носеха се слухове, че радикал-ната групировка „Хизбула“ развива тайна дейност, особено в тези райони, където кюрдското население бе особено многобройно. Ами ако те бяха убили хаджи Сетар, задето помага на археолозите? Защо не? Вярно, всички местни обичаха хаджи Сетар. Той бе човек с огромен авторитет в района. Нищо чудно „Хизбула“ да го бяха убили именно защото са го смятали за пречка да разпространяват фундаменталистките си идеи сред местните. А отстранявайки го, щяха по-лесно да си разчистят сметките и с археолозите неверници.

Векове наред местните бяха дирили убежище и помощ от свещената Черна гробница - при суша и наводнения, при болести и безплодие или когато дъщерите им оставаха стари моми.

29

Есра и екипът и щяха да разкопаят свещената Черна гробница - мястото, което помагаше на местните и в този свят, и в отвъдния. За тях бе естествено да възприемат работата им като атака срещу вярванията им или, както бе казал Фаят - като богохулство. И след смъртта на хаджи Сетар нямаше кой да спре виновника за убийството да провокира хората, както Абид ходжа бе направил тази сутрин.

От друга страна, в този район религиозната борба не сееше смърт от години. Хората се противопоставяха на всичко, което сметнеха, че е в разрез с вярванията им, и от време на време си разменяха жестоки заплахи, но не убиваха заради религиозни разногласия. Навярно не беше права и убийствата не бяха дело на религиозни фанатици. Кой друг обаче би пожелал смъртта на хаджи Сетар?

Мисълта я осени внезапно, когато очите и се плъзнаха към снимките на плочките върху масата. „Иманярите“, промърмори тя. Да, иманярите… Защо не се сети по-рано? Сигурно се лакомяха за съкровищата на Пизирис, последния цар на града. Говореше се, че Пизирис ги е скрил от асирийците, и хората вероятно смятаха, че археолозите търсят именно тях. За да спрат разкопките и да сложат ръка върху съкровищата, иманярите бяха убили най-известния местен поддръжник на археолозите. Кой би замислил такъв безмилостен кроеж? Едноръкия Меми-ли? Не изглеждаше правдоподобно този нисък, обезобразен мъж, който сплетничеше зад гърба им, но раболепничеше, когато пътищата им се пресичаха, да организира такъв заплетен заговор и убийство. Не се сещаше обаче за никой друг.

Капитанът спомена, че монах в черно блъснал хаджи Сетар от минарето. Убиецът навярно е използвал черния цвят като прикритие. Или е носел нарочно черни дрехи, за да изтъкне връзката с Черната гробница. Това изглеждаше по-вероятно. Така хората, повярвали, че ги е сполетяло проклятие, щяха да окажат посилен натиск за прекратяване на разкопките. Прекратяването на разкопките обслужваше интересите и на фанатиците, и на иманярите. Но въпросът оставаше - кой е убил хаджи Сетар?

30

Втора плочка

Аз, виновникът за всички убийства, заподозреният за всички престъпления, убиец и жертва; аз, окаяният слуга, проклет от хилядите хетски богове; аз, бившият поет, злочестият любовник, главният лакей и екзекутор на царя; аз предадох хляба, който яде, водата, която пие, въздуха, който диша, и земята, върху която живее, аз, писарят Патасана.

Казвам на онзи, който чете тези плочки - надявам се сянката на божието проклятие да не пада върху теб, надявам се животът ти да е сладък като мед и дълъг колкото Ефрат.

Някога аз също имах прекрасен живот. Мнозина в страната на хетите смятаха семейство Патасана за щастливци. Предците ми и техните предци не били роби, нито простолюдие. Те винаги живеели в двореца. Били дворцови писари още от времето на божествения велик герой Шупилулиума6. Предците ми запазили постовете си дори когато преди стотици години голямото ни царство било разделено на малки царства от варварските нашественици, пристигнали по море и по суша, защото царете се нуждаели от хора като нас, получили добро образование и вещи в правилата на държавническото изкуство. Затова предците ми били винаги най-приближени до царя и всеки от тях бил безценен член на Панку, Съвета на благородниците. Както царският трон се предава от баща на син по силата на кръвта, така и в нашето семейство писарският пост се предава от баща на син. Искам да кажа, че не съм избрал своето занятие, а то ми беше отредено по силата на кръвта като прокълнат брат.

От моите предци, изпълнявали занятието на дворцови писари, познавам само дядо си Митанува и баща си Арарас. И обичам дядо си Митанува повече от баща си Арарас. За мен Митанува не е само дядо; той ми е учител и приятел, той е човекът, направил от Патасана Патасана. Дядо ми Митанува бе толкова дружелюбен, добросърдечен и лъчезарен, колкото

6 Хетски цар, живял между 1270-1322 г. пр.н.е., при който хетското царство достига най-голям разцвет. - Б. пр.

31

баща ми беше студен и безчувствен. Странно е дори да си помислиш, че е възможно две същества, коренно противоположни едно на друго, да са баща и син. Колкото до мен, аз приличам и на дядо, и на баща си. По отношение на чувствата приличам на дядо, по отношение на разума - на баща си. Представяте ли си колко ужасно е това? Каже ли ми сърцето да направя нещо, разумът ми казва да не го правя. Което разумът ми намира за благородно, сърцето ми намира за лицемерие; каквото сърцето ми намира за правилно, разумът го определя като престъпно. Едната половина от мен е по-необуздана и по-пламенна от пролетния вятър, другата е по-безчувствена и по-сковаваща от зимния мраз. Едната половина от мен се вслушва във вътрешния ми глас, другата - в науката и наложените ми знания.

Години наред въплъщавах две отделни създания: гледат в една посока, ала виждат съвсем различни неща. Опитвах се да изпълнявам желанията и на двете, но за жалост не успявах да бъда изцяло нито едното, нито другото, а се лутах постоянно между тях. Ако ми беше по силите, щях да пропъдя бащината половина и да заприличам напълно на дядо, но не можех. Каква зла участ, че боговете ми бяха отредили да съвместя тези две противоположности! Понеже бях лишен от волята да им се съпротивлявам, опитвах се да ги потискам. И макар да вярвах, че съм го постигнал, в крайна сметка разбрах колко съм се лъгал от самото начало.