Ахмед Юмит Патасана

© Емилия Ничева-Карастойчева, превод от турски

Бележка на издателството:

В романа се споменават исторически личности, имена на градове и местности, заглавия на произведения и реалии от широк географски район. Всички те са транскрибирани според литературните норми на съответните езици. Например Ахмет (тр.); Ахмед (персийски); Ахмад - арабски

„Осеях градските площади с телата на избитите от мен. Плячкосах града и опустоших домовете му от покрива до основите. Изравних със земята кулите на храмовете от тухла и кал, самите храмове и техните богове. Прокопах канали от Ефрат до сърцето на града. Така удавих храмовете, боговете и самия град, та никой да не ги открие.“

Глинена плочка от Сенахериб, асирийски цар

Самуел Ноа Крамер, „Месопотамия“

Първа глава

Най-напред видя как светлините, проблясващи като светулки в мрака, припламват ненадейно над долината. Облегната върху каменната стена на древния град, тя ги наблюдаваше -само те разкъсваха непрогледния мрак. Беше изморена и са-мотна, но, странно, другите не и липсваха. Лек ветрец довяваше сладостно ухание на олеандри. Тя притвори клепачи, за да почувства по-добре вятъра върху кожата си. Щом затвори очи, вятърът спря. Някакво жужене долетя отдалеч и тя отвори очи, любопитна да открие източника му. Видя, че светулките са станали повече - две, пет, осем… Скоро започнаха да се роят толкова бързо, че не успяваше да ги преброи. Колкото повече ставаха светулките, толкова повече се сгъстяваше мракът. И колкото повече се сгъстяваше мракът, толкова по-отблизо долиташе жуженето. Тя се изправи и се вслуша съсредоточено в наближаващия звук. Не, не беше сгрешила; не го издаваха светулките. Очите и зачакаха търпеливо, втренчени в роящите се светлини, които приближаваха към нея. Наострила слух, долавяше жуженето, а то прииждаше и се отливаше като вълна. Сега го чуваше по-добре. Не разбираше думите, но мелодията и се струваше позната. После различи древния рефрен: „Аллахюекбер, Аллахюекбер…“ 1

Внезапно светулките изчезнаха и от мрака изплуваха хора, понесли факли. В светлината на факлите Есра виждаше юмруците на мъжете, вдигнати към небето, и зелените им знамена, веещи се на фона на черната нощ. Цялото и тяло се изопна от страх. Отстъпи уплашено назад, но порутената стена на древния град я възпря. Множеството наближаваше с бавни, но неумолими стъпки. „Аллахюекбер. Аллахюекбер… “

Всички хора от града стояха пред нея и я гледаха втренчено. Светлината, раздвижваща сенките, рисуваше странни маски

1 Аллахюекбер - турско произношение на арабската формулировка Аллаху акбар (Аллах е велик). - Б. пр.

по познатите и лица, плашеше я до полуда и караше сърцето и да бие до пръсване. „Аллахюекбер. Аллахюекбер…“

Разбираше, че трябва да избяга, но не можеше. Стоеше прикована до древната стена, впила очи в наближаващата тълпа. Хората не изглеждаха разгневени; спокойно и отмерено, стъпка по стъпка крачеха към нея и викаха като един: „Аллахюекбер. Аллахюекбер…“

Ужасена, тя изгуби всякаква надежда за спасение. Закри лице с длани и уплашено зачака първия удар - от камък или юмрук. Вместо удар обаче долетя глас - носеше се сякаш отдалеч, но заглуши възгласа „Аллахюекбер“. Тя вдигна глава и се взря в тъмнината зад тълпата, мъчейки се да чуе какво казва гласът. Човекът, на когото принадлежеше гласът, повтаряше две думи, две познати думи. Тя ги чуваше и усещаше, че са и познати, но не успяваше да ги разбере. Вслушваше се като хипнотизирана от гласа. Човекът, надвикващ неземния напев, беше упорит - повтаряше решително думите, докато най-сетне тя разбра какво казва: „Есра ханъм, Есра ханъм…“

Щом различи смисъла на думите, светлината нахлу в стаята и слънчевите лъчи, леещи се през прозореца, възвърнаха истинския облик на всичко в нея. Малката стаичка в основното училище, чиито коридори допреди два месеца гъмжаха от селските деца, побираше всичките и вещи. Есра се изправи рязко в леглото. Някой чукаше силно по вратата на стаята и и гласът продължаваше упорито да повтаря името и:

- Есра ханъм, Есра ханъм…

Тя стана в полусън от леглото и без да се замисли, тръгна към вратата. Спря по средата на стаята. Опита да се успокои. Едва сега осъзна, че е само по тениска.

- Една минута! Идвам! - извика на човека пред вратата с глас, все още разтреперан от вледеняващия сън.

Тръгна към памучните панталони, преметнати върху стола до горния край на леглото. Човекът пред вратата явно я чу, защото спря да крещи. Докато си обуваше панталоните, тя се замисли за гласа. Беше сигурна, че и е познат, но замаяна от съня, не се

10

досещаше чий е. Едва когато отвори вратата и се взря в свенливите тъмни очи, осъзна, че и говори капитан Ешреф.

Капитан Ешреф стоеше на крачка от прага. Още щом го видя, по устните и се разля усмивка. Не обичаше униформи, ала върху тялото на капитан Ешреф грубата зелена материя изгубваше предназначението си и приемаше вид на нормално облекло. Есра си спомни как като гимназистка в Истанбул се присмиваше на момичетата, които излизаха с момчета от военното училище, наричайки ги „идиотки, запленени от претенциозни униформи“. Сега обаче не се срамуваше, че е станала като тях. Смяташе, че по време на разкопки подобни връзки влияят зле на работоспособността и, но продължаваше да изпитва интерес към този висок, силен и същевременно свенлив военен капитан.

Преодоляла сутрешната изненада, Есра се разтревожи от външния си вид. Беше се появила пред капитан Ешреф, без дори да се погледне в огледалото, да приглади косата си и да види дали изглежда прилично. Сутрин лицето и обикновено беше подпухнало, а очите - зачервени. Тази сутрин обаче притесненията за външността и бяха безпочвени. Несресаната коса, спускаща се над челото и, придаваше невинно изражение на лицето и, а големите лешникови очи блестяха миловидно под натежалите от съня клепки.

Есра притежаваше красота, която не биеше на очи от пръв поглед - по-скоро беше красота, разкриваща се постепенно с времето. Беше подминала трийсетте, но имаше деликатно лице, все още не посмяло да се осея с бръчици, големи очи с цвят на мед под кафяви мигли, а между малкия нос и фината, леко асиметрична брадичка - устни, нито плътни, нито тънки, готови еднакво охотно и да заговорят, и да целунат. Заговореше ли, привидно несиметричните и устни придаваха детинско изражение и миловидност на сериозното и лице. Тя обаче не го забелязваше, защото не се смяташе за привлекателна.

Капитанът поздрави Есра с попресилен усмивка.

11

- Съжалявам, че те събудих - подхвана, подбирайки с мъка думите. - Пробвах да се обадя на мобилния ти телефон, но беше изключен.

- Нощем го изключвам - обясни младата жена. - Но няма значение, че ме събуди. И бездруго ставам по това време. -Едва след тези думи Есра забеляза разтревоженото изражение на капитана. - Какво става? Какво се е случило?

Въпросът и само накара блуждаещите зеници на Ешреф да зашарят още по-бързо, докато се опитваше да не отмества поглед от лицето и. След известно колебание лошата новина се изтърколи от устата му.

- Хаджи Сетар е мъртъв.

Думите му поразиха Есра като удар. Пред очите и изплува белобрадото усмихнато лице на хаджи Сетар, увенчано с фес с пискюл като на арамейски духовник, живял хиляди години.

- Мъртъв?

Всъщност беше чула ясно какво и казва капитанът, но искаше да е сигурна.

- Да, умрял е тази сутрин. - На капитана очевидно не му олекна, че е съобщил новината. Гласът му тежеше не само от униние, породено от бедата; мрачният му тон подсказваше, че е на път да се сбъдне зловеща поличба. - Паднал от минарето. Както всеки петък, и тази сутрин се качил на минарето да призове към молитва…

Паднал от минарето? Значи е било нещастен случай! Есра усети как бремето на скръбта и олеква.

- На тази възраст не е трябвало да се качва на минарето -прошепна тя.

Капитанът поклати тъжно глава, сякаш прочел мислите и.

- Едва ли е нещастен случай. Смятаме, че някой го е хвърлил оттам.

- Сигурен ли си? - възкликна младата жена с нескрита тревога в гласа.

- Парапетът горе на минарето е доста висок, няма как просто да залитне и да падне. Някой го е хвърлил…

12

- Но това са предположения? - опита се да възрази тя.

- Не само - отвърна извинително капитанът. - Хората, събрали се за сутрешната молитва, са видели монах в черно да побягва от джамията.

Невероятно… Хаджи Сетар, хвърлен от минарето, монах в черно бяга от мястото… На Есра и беше трудно да осъзнае случилото се.

- Чакай малко, Ешреф бей… - прекъсна го тя. - Обърках се. Да влезем вътре и да обсъдим всичко от самото начало.

За миг по смуглото лице на капитана се изписа колебание. После той кимна и се обърна към редника, който го чакаше с пушка в ръце пред джипа, паркиран отпред.

- Не мърдай оттук! - извика му. - Тръгваме скоро.

Войникът тутакси застана мирно и извика в отговор:

- Да, капитане!

Есра отстъпи, за да влезе капитанът, и преди да затвори вратата, очите и се насочиха към Ефрат, ширнала се в далечината зад младия войник. Реката, обагрена в розово от утринните лъчи, течеше тихо във все същото хилядолетно корито.

Щом осъзна колко е разхвърляна стаята и, Есра съжали, че е поканила капитана вътре, но после се укори наум за тази мисъл. Ставаше въпрос за смърт, застрашаваща разкопките, а тя се тревожи колко неразтребена е стаята и! Пък и стъписаният Ешреф едва ли щеше да обърне внимание на хаоса. Разчисти стола до масата и го покани да седне.

Капитанът се отпусна тежко, Есра седна срещу него. Снимките върху масата веднага привлякоха погледа му. Взря се с такъв интерес в изображенията на глинените плочки, все едно умееше да чете акадски. В момента обаче Есра не бе в състояние да задоволи любопитството му. Бързо събра снимките и ги постави пред себе си.

- Сигурен ли си, че хаджи Сетар е убит?

- Опасявам се - отвърна капитанът, опомнил се най-сетне. - Показанията на очевидците и направеният оглед на

13

мястото подсказват, че става дума за убийство - заключи той, като я гледаше смутено.

Уплашеното изражение на войника, служил на фронтовата линия по време на войната в този район, участвал в десетки въоръжени схватки и видял стотици убити, изненада и разтревожи Есра. Разтревожи я, защото капитан Ешреф оглавяваше списъка на хората, на които чувстваше, че може да се довери. От първия ден той подкрепяше археологическия екип и при нужда винаги им помагаше. Но дали не грешеше? Навярно капитанът не беше уплашен, а объркан от тази загадъчна смърт и се двоумеше какво да предприеме…

- Виж, Ешреф бей - възможно най-самоуверено подхвана тя, - знаеш колко е важно това. Разчуе ли се новината, че хаджи Сетар е хвърлен от минарето и особено, че монах в черно е виновен…

- Вече се разчу - прекъсна я унило капитанът. - Абид, имамът на джамията, застана до мъртвото тяло на хаджи Сетар и предупреди богомолците, че това се случило, защото е разровена Черната гробница.

Есра потръпна. Сценарият, хрумнал и само като вероятност, когато за пръв път дойде тук и видя свещената гробница на мястото на разкопките, сега се разгръщаше в действителност.

- Колко нелепо! Как е възможно да мислят така?

Капитанът не отговори, но Есра сякаш прочете мислите

му: „Ако разкопките спрат, животът ще се върне в нормалното русло или поне предпочитам да стане така. Есра знаеше, че ако поиска, той наистина може да прекрати разкопките.“ Въпросът беше дали наистина би го направил?

- Трябва да откриеш виновника - прекъсна тя краткото мълчание. Осъзна, че гласът и прозвуча малко по-остро от необходимото, ала не проговореше ли, колебанието, впримчило капитана, щеше да улови в клопката си и нея. - Трябва да откриеш виновника - повтори решително. - Откриеш ли го, ще стане ясно, че това няма нищо общо с разкопките.

14

В очите на капитана проблесна искрица - поне на нея и се стори така. Прие го като знак, че му е повлияла, и продължи със същия тон на непоклатима увереност:

- Селцето е малко, едва ли ще е трудно да се открие убиецът.

Отбягвайки погледа и, Ешреф промърмори смутено:

- Няма да е толкова лесно, ако са замесени бунтовниците.

- Бунтовниците ли? Мислиш, че те са убили хаджи Сетар?

- Абсолютно. Смятам, че са избягали насам, по тези места. Претърсвахме полята около село Гьовен, но не намерихме никого. Понеже, така или иначе, минавах оттук, реших да се отбия и да ти съобщя лошата новина.

- Благодаря, задето ме уведоми - каза Есра, - но идеята бунтовниците да са виновни, не ми се струва разумна. Защо им е да убиват хажди Сетар?

- За да всеят смут, анархия, да разклатят доверието на хората в държавата.

Доводите му не убедиха Есра.

- Има толкова други средства, които да използват като провокация - възрази тя. - Не смятам, че биха прибегнали до такова убийство.

- Не познаваш хората от този регион. Копаете на място, свещено за тях. И това тревожи местните. Бунтовниците се възползват от всяка възможност да всяват несигурност. Затова са убили хажди Сетар.

- Не съм толкова убедена. Според мен някой друг е отговорен.

Макар да не беше съгласен с нея, капитан Ешреф продължаваше да се взира внимателно в младата жена, сякаш се стараеше да предугади мислите и.

- Мен ако питаш, религиозни фанатици са убили хаджи Се-тар - продължи Есра. - Сам каза, че Абид ходжа започнал да говори за нас още щом пристигнахме. А мен ме заплашват и по телефона, знаеш го.

15

- Но не знаем дали хората, които те заплашват, са религиозни фанатици.

- Аз мисля така. Стилът им ги издава. Вмъкват Аллах във всяко изречение. И макар да използват какви ли не заплахи, нито веднъж не са изрекли сквернословие.

Есра замълча.

- Е, разбира се, нищо не е сигурно - добави след малко. -Ако ги заловиш, всичко ще излезе наяве. И вече няма да имаме проблеми с местните.

- Напротив. Повярвай ми, дори да разкрием убийците, местните ще продължат да винят археолозите. „Преди разкопките никой не ни безпокоеше. Дойдоха тези хора и превърнаха спокойния ни живот в хаос.“ Така ще говорят.

- Но това е невежество - възрази Есра.

- Наричай го както щеш, тук хората живеят така - прекъсна я рязко капитанът.

- Какво ще правим тогава? - попита Есра с напрегнат глас. -Недовършени ли ще оставим разкопките?

- Не знам. Повярвай ми, не знам, Есра ханъм.

Малодушието и примирението му започваха да я дразнят.

- Виж, капитане - подхвана тя, наблягайки многозначително на обръщението, - дори ти да не знаеш какво трябва да направиш, аз трябва да довърша разкопките. Натъкнахме се на много важни находки и няма да оставя работата недовършена заради нечии суеверия.

Нерешителността в погледа на капитана изчезна.

- Умрял е човек - укоризнено и напомни той.

- И точно затова не бива да оставяме разкопките недовършени - отсече Есра. - Хаджи Сетар беше на наша страна. Твърдеше, че не е проява на неуважение да копаем до свещената гробница. Сигурно затова са го убили. Ако прекратим разкопките, всъщност ще проявим неуважение към паметта на хаджи Сетар. Продължим ли, убийците няма да постигнат целта си.

Този път думите и не удариха на камък. Гневът на капитана се стопи и лицето му доби по-решително изражение. Но

16