Л. Рон Хабърд Страх

- Този случай отдавна е изяснен! - извика Лоури, по лицето му изби ярка червенина, докато се гърчеше от болката на спомена.

- Може би. Може би. Но да не се отклоняваме. Тази статия е нищожна и идиотска, а бидейки нищожна и идиотска, тя стъпква в калта името на „Атуърти“. -Джебсън се приведе над бюрото и нагласи очилата върху своя тънък нос. - „Душевните несгоди на човечеството може би отчасти се дължат на призраците на вчерашните ловци на вещици!“. Хъм! „Професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж „Атуърти“. Следващият път сигурпо ще напишете, че демонологията е нещо,

в което всички без изключение трябва да вярват! Това е позор. Целият град ще обсъжда тази…

Лоури успя да се справи с треперещите си ръце и да възпре спазмите в гърлото, които заплашваха да задушат гласа му.

- Тази статия не е за демонологията, сър. В нея се опитвам да покажа на хората, че техните суеверия и много от техните страхове произхождат от погрешните схващания на отминалите времена. Исках да им покажа, че дяволите и демоните са били измислени, за да може някой по-хитър член на племето да наложи властта си над останалите. Той съчинява нещо, от което те да се страхуват и после предлага да посредничи между тях и…

- Четох я - прекъсна го Джебсън. - Четох я и мога да видя в тази статия повече, отколкото вие бихте желал. Празните приказки за демони и дяволи, уми-ротворяването на боговете на страха… Господине, хрумна ми, че с вашите разсъждения сте искали да намекнете и за самата религия! Дали пък следващият път няма да нападнете и християнството, което било измислено, за да бъде съборена капиталистическата държава на Рим!

- Но… - започна Лоури, отново се изчерви и потъна още по-дълбоко в себе си.

- Тези невъздържани ругатни към демони и дяволи - каза Джебсън, - могат да бъдат тълкувани като протест на вашия ум срещу вярване, породено у вас от връзките ви с нечистите безбожници от далечни страни. Вие сам се превърнахте в посмешище. Вие превърнахте Атуърти в обект на присмех. Страхувам се, че не мога да ви простя това, Лоури. Имайки предвид обстоятелствата, не мога да намеря никакво друго обяснение за действията ви освен жаждата за пари, които спечелихте за сметка на честта и достойнството на тази образователна институция. Остават точно два месеца до края на тази учебна година. Не можем да ви освободим, докато тя не завърши. Но след това - Джебсън смачка вестника и го хвърли в кошчето за боклук, -опасявам се, че ще трябва да потърсите работа другаде.

Лоури подскочи.

- Но…

- Ако досегашните ви постъпки бяха други, бих могъл и да ви простя, Лоури. Но вашето досие никога не е било добро. Върнете се в потъналите в забрава места, Лоури, и си общувайте с безбожниците. Приятен ден.

Лоури излезе даже без да забележи момичето, което му отвори вратата. Забрави да си сложи шапката, преди да се озове на пътеката. Отмина няколко пресечки, докато се опомни. Почти равнодушно се замисли дали има лекции, припомни си, че е събота и според програмата няма часове. Смътно си спомни, че беше отивал на среща или наобяд… Не, не би могло да е обяд, според положението на слънцето минаваше два следобед. Но в този миг дори и намеците за мисъл бяха погълнати от вълната на отново преживявания разговор.

Той трепереше и това състояние го накара да помисли за себе си. Не трябва да трепери, само защото за него досегашният свят внезапно е изчезнал. Други колежи биха се радвали да го привлекат при себе си. Милионери му бяха предлагали да го финансират, виждаха как неговите пътувания щедро връщат вложените в тях пари. Не, не би трябвало да се чувства толкова зле. И все пак трепереше, сякаш се беше намерил гол под ударите на зимен вятър.

Бягащите в небето облаци смрачаваха улицата за по няколко секунди. Но сега имаше нещо мъртвешко в шума на миналогодишните листа, преследвани по ъглите и в голготата на тези брястове прозираше нещо грозно. Той се опитваше да разбере какво вледенява душата му.

Мери.

Горката Мери. Тя харесваше този свят на ритуален чай и взаимно уважение, беше израснала в този град и всички нейни спомени и приятелства бяха свързани с него. Стигаше й това, което ще приказват за него. Но би било прекалено за нея да се раздели с всичко, което означаваше за нея този живот. Приятелките й ще клатят глави съжалително, щом я видят. Не, тя няма да иска да остане тук, където всички ще умуват защо той е бил изхвърлен и никой няма да иска да я покани за следобедния чай.

А онази пропита с научен дъх голяма къща… Тя обичаше старата сграда.

Той не можеше да разбере Джебсън, твърде благодушен бе за да проследи пътечките, по които се движеха мислите му - като се започне с желанието па дребното човече да нарани големия мъж, през завистта към романтичните и тайнствени страни от живота на Лоури, после непрякото оскърбление към колежа и накрая внезапното хрумване, че по някакъв чудноват и едва ли разбираем начин това се е превърнало в предизвикателство към самото християнство. Лоури виждаше само, че трябва да се пребори с осмислянето на единствен факт: връхната точка на позора, от който пострада тежко без вина преди двадесет и една години. Онази болка и сегашната болка се оплетоха напълно в ума му, изострени от друго страдание, пронизващо го изцяло -маларията, която беше забравил.

Горката Мери.

Горката, прекрасната, нежната Мери.

Той винаги се бе опитвал да изглежда значителен в очите й, искаше да я обезщети за многото години разлика помежду им. А сега й причини това безчестие, разделящо я с всичко познато. Тя щеше да се държи добре. Ще го последва, ще му съчувства и никога, никога няма да спомене, че самата тя преживява това тежко. Да. Да, той знаеше какво да очаква от нея. И той няма да може да предотврати нищо, даже да й каже колко съжалява за всичко, което й е причинил.

Отново му се стори, че би трябвало да има среща пякъде, но отново не можа да си спомни точно. Вятърът вече беше мразовит и дърпаше шапката му, про-бягващите по паважа сенки на облаци ставаха потъмни.

Той се огледа - стоеше близо до стара къща със скулптура на отлят от желязо елен. Домът на професор Томи Уилямс, който макар и ерген, успяваше да поддържа родовата си къща.

Обзе го странното чувство, че още не всичко лошо му се е случило, имаше нужда от подслон и компания и бързо се запъти към вратата и нагоре по пътеката. Къщата сякаш го отблъскваше, докато той я гледаше -двете кръгли прозорчета до вратата необичайно наподобяваха пенсне върху носа на престарял съдия. За миг той се поколеба, едва не се обърна, за да си отиде.

Тогава в ума му се появи образът на Томи, единственият мъж в този свят, с когото можеше да говори, защото бе и единственото дете, с което дружеше като момче. Но от детството му у него остана стеснителната мълчаливост, а Томи си избра друг път - Томи Уилямс бе радост за своите студенти и за цялото градче. Беше пътешествал много и донесе в това място духа на космополит, жизнерадостното незачитане на общоприетото и на свадливото заяждане. Томи Уилямс с наслаждение се занимаваше с екзотичното и охотно стъпваше по границата на забраненото, пиеше особени видове чай с чудати чужди имена и четеше загадъчно неразбираеми книги. На благотворителни забави той гадаеше по кристални кълба и много обичаше накрая да поглежда клиентите си косо и лукаво - да, външно всичко това е само на шега, но всъщност… дали не би могло да се окаже истина? Томи целият бе изтъкан от смях, бъбривост и светлина, с лондонски стил и парижко остроумие, един човек, твърде умен, за да има врагове или пък кой знае колко много приятели.

Не. Не бива да се колебае тук, на прага на дома на Томи.

Разговорът с Томи ще му се отрази добре. Томи ще го ободри и ще му каже, че в най-добрия случай Джебсън е надуто дърто магаре. Той се качи по стъпалата и удари вратата с чукчето.

По площадката в принуден тапц се завъртяха сухи листа, сами си свиреха пукащата и съскаща музика. После безмилостно се втурнаха през ливадката, като че искаха да стигнат бягаща сянка на облак и така да се скрият от пролетното почистване на градината. Неспокойни листа, страхуващи се от небрежното гниене, неспособни да се справят с напиращите пъпки, които нежно си пробиваха път навън и не знаеха, че тези бягащи неща също някога са били яркозелени и срамежливо са флиртували с вятъра. Лоури не хареса тези мисли, които се мярнаха в главата му, накараха года се почувства стар и порутен, пренебрегнат заради свежестта и зеленината без недостатъци, твърде млада, за да бъде нещо друго освен самата невинност. Колко ли дни ще минат, преди пякой да заеме неговото място?

Някой по-млад, който може би ще преподава по книгите на Лоури?

Той пак удари с чукчето, бще по-пастойчиво искаше да го допуснат до топлината на приятелството и огъня в камината. Зъбите му вече тракаха, а на мястото на стомаха му се бе появило болнавото усещане за пустота. Той се зачуди дали това е от маларията. Нали преди малко беше при Чалмърз, който нарече тези втрисания малария. Не бяха изминали и два часа, откакго надникна през микроскопа своята оцветена крз.в но предметното стъкло и видя малките клъбца в някои от червените кръвни телца. Маларията не беше опасна, но създаваше неприятности. Да, това сигурно е малариен пристъп и ще отмине след малко.

Пак пусна чукчето и усети звука, който отекваше през високите помещения зад вратата. Искаше му се да си тръгне, но би било неудобно да си покаже гърба точно когато Томи отвори. Той потръппа и вдигна яката на палтото. Скоро ще потъне в огън. „Почти като онези листа съм“, каза си той. Опитваше седа погледне през прозорците от двете страни на стълбището.

Отново му се мярна мисълта, че трябва да отиде на някаква среща някъде и за миг се опита да се съсредоточ и, за да измъкне упорито криещия се факт от нишата му.

Не възнамеряваше да стърчи пред вратата. В този град къщите не се заключваха и дори ако Томи не си е вкъщи, ще му се зарадва, щом се върне. Той бутна вратата и я затвори след себе си.

В преддверието беше паднал здрач - от натрупаните години и забравените случки, от отдавна забутаните някъде булчински воали и превърнали се в прах букети, от ехото на детски викове и старческа кашлица. Отня-

къде се чуваше туиуркане, може би някой учен плъх раздразнено се откъсваше от дебелия том, който гризеше. Вдясно двойната врата зееше мрачно кьм хола и Лоури се запъти натам с шапка в ръка, защото усети огъня.

Изуми се.

Томи Уилямс лежеше на софата, едната му ръка висеше, едното стъпало стърчеше пад другото, а двете заедно бяха доста по-високо от главата. Ризата му беше разкопчана, не носеше нито сако, нито вратовръзка. За момент на Лоури му се стори, че е мъртъв.

Томи се прозя и се протегна, но на средата усети присъствието на госта и замаяно се изправи на крака. Примигваше, триеше си очите и пак се опитваше да погледне.

- ЗаБога,човече!-казаТоми.-Стреснаме.Добре се бях отнесъл.

- Извинявай - промълви Лоури, почувства се натрапник. - Помислих, че си излязъл и мога да те почакам, докато…

- Ама разбира се! - прекъсна го Томи. - И без това твърде дълго съм спал. Колко е часа?

Лоури погледна големия часовник в хола.

- Два и пет минути.

- Ето! Виждаш ли какво могат да направят с човека забавленията и недоспиването. Сега ми дай шапката си и се сгрей до огъня. Господи, май никога не съм виждал толкова посинял човек. Толкова ли е студено навън? -

- Изглежда студът е в мен - каза Лоури. - Би трябвало да е от маларията.

Почувства се малко подобре, защото Томи му се зарадва. Отиде близо до двете цепеници, тлеещи в камината. Томи също дойде, разбута ги, докато не запламтяха весело и после се улиса до барчето, смес-

ваше някакво питие.

- Старче, трябва подобре да се грижиш за себе си - каза Томи. - В „Атуърти“ имаме само един професор Лоури и не можем да си позволим да го загубим. Заповядай, с това ще ти стане подобре.

Лоури пое чашата, но не отпи веднага Погледът му се плъзгаше през стаята по старите шкафове със стъклени вратички и по порцелановите фигури върху рафтовете в ъгъла. Когато беше малък, той и Томи никога не бяха допускали в тази стая, освен когато трябваше да бъдат представени на гостите. После ги оставяха, с измити до протъркване лица и гузни като след престъпление, да седят вдървено на още по-вдървените столове и бавно да потъват в противно затъпяване.

Колко различен беше сегашният Томи от онези дни! Но ето я същата завладяваща усмивка, същата блестяща черна коса, винаги леко разрошена с артистична пебрежност, същото класическо лице, впечатляващо бледо нафопа на косата, същата грациозна сгрой-ност и бързите движения на танцьор, с които винаги се справяше с нещата. Внезапно Лоури помисли съвсем ясно, че Томи е красив. Може би точно това Лоури търсеше в него, нещо, което да допълва собствената му едра грубоватост. Лоури отпи от чашата, топлината се разля приятно по тялото му и се сля с усещането от ярките припукващи пламъци.

Томи беше седнал на края на софата, винаги сядаше, сякаш ще скочи след миг. Искаше да си запали цигара, но толкова задълго се загледа в Лоури, че кибритената клечка опари пръстите му, той я пусна и захапа изгореното място. Но бързо забрави неприятното усещане и пак се зае успешно с цигарата си.

- Джим, случило ти се е нещо лошо.

Лоури го погледна и отпи още една глътка.

- Джебсън. Видял моя статия в „Нюзпейпър Уик-ли“ и направо пощурял.

- Ще се оправи - Томи се изсмя доста гръмко.

- Той ще се оправи - каза Лоури, - но в момента се чудя дали аз ще се оправя.

- Това пък какво означава?

- Изхвърлят ме в края на учебната година.

- Какво?… този стар глупак! Джим, той не може да го направи. Целият съвет трябва да подпише заповедта…

- Той контролира съвета и може да го направи. Ще трябва да си намеря друга работа.

- Джим! Ще трябва да изясниш нещата. Вярно, Джебсън никога не те е харесвал и постоянно мърмори срещу тебе зад гърба ти. Твърде прям си, Джим. Но не може да те изхвърли по този начин. Ами нали всички ще побеснеят от яд!

Обсъждаха случилото се още някое време, накрая в гласовете им се промъкна някаква безнадеждност, изреченията се накъсваха, докато не потънаха в мълчание, понякога нарушавано от припукване на горящо дърво.

Томи ходеше из стаята с неспокойна грация, спря до рафтовете с дребни предмети, вдигна един порцеланов слон, и веднага го завъртя в пръстите си с бързи нервни движения. Обърна се към Лоури. Устните му бяха застинали в необичайна напрегната гримаса, в очите му се мяркаше празнота.

- Някой би казал - промълви Томи, - че твоята статия се е захванала за тебе.

- Очевидно е така.

- Не, не. Никога не ме обвинявай в повтаряне па очевидното, Джим. Спомних си, че статията е за демо-ни и дяволи и се присмива на вярванията за тяхната

сила…

- Томи - обади се Лоури с една от редките си усмивки, - би трябвало да ти позволят да преподаваш демонология. Ти май почти си повярвал в нея.

- Когато символите на вярата не го удовлетворяват, човек трябва да си намери нещо друго - каза Томи на шега. Но дали се шегуваше? - Ти твърдиш, че боговете на съдбата са измислени. Написал си, че е глупаво да се търси помощ от богове извън помощта от единствения върховен Бог. Казваш, че демоните и дяволите са произведение на шамани с мисленето на Макиавели и че хората се подчиняват като стадо, защото се страхуват от онези неща, които не могат да съзрат. Според тебе в заслепението си хората вярват, че един всъщност добър свят е зъл и затова са създали отвратителна сбирщина от призраци, в които да въплатят своите кошмари.

- И какво? - попита Лоури. - Всичко това е вярно. Светът е зъл, въздухът, земята и водата не са населени с ревниви същества, стремящи се да разрушат човешкото щастие.

Томи остави слоичето на рафта и сс подпря па облегалката на едно кресло. Явно беше възбуден, криеше очите си, привидно загледан в своите безупречно поддържани нокти.

- Джим, никой не знае.

Лоури изръмжа от смях и каза:

- Остава да ми кажеш, че досгатъчно си изучавал тези неща, за да допуснеш възможността те да съществуват.

- Джим, за тебе светът винаги е бил едно хубаво място, това е нещо като механична реакция, чрез която ти забравяш всички гадни неща, причинени ти от този свят. Но би трябвало да виждаш като мене, Джим. Аз зная, че светът е едно зло, несигурно място и че дълбоко в душите си хората са зли. И като зная това, винаги се радвам да открия дори атомче добрина, а злото само ме отегчава. Ти пък неотклонно крачиш напред към тъгата и разочарованието. За тебе всичко съществуващо е добро и щом видиш нещо подло, черно, лигаво, ти се отвращаваш. Днес дойде тук треперещ от малария, смазан от подла гадост, направена от човек, който отначало сигурно се смятал за добър. Твоите възгледи, Джим, винаги ще ти носят само нещастия и сълзи. Независимо дали има призраци или не, най-застрахо-ван е човекът, който знае, че всичко наистина е зло и че въздухът, земята и водата са населени с фантастични демони и дяволи, които ни се присмиват и само прибавят тъга в битието човешко.

- Значи - обади се Лоури, - длъжен съм ниско да се поклоня на суеверията и да наследя всички мрачни размишления на моите затънали в невежество прадеди. Дявол да ги вземе твоите дяволи, Томи Уилямс, защото аз отказвам да имам нещо общо с тях.

- Но би могло да се окаже - спокойно, дори зловещо каза Томи, - че те имат нещо общо с тебе.

- И как успя да стигнеш до това заключение?

- Би могло да се окаже - продължи Томи, - че дяволите и демоните вече са те победили в първия рунд.

- Дрън-дрън! - отвърна Лоури, но по тялото му премина ледена тръпка.

- Публикуваш в „Нюзпейпър Уикли“ статия, в която твърдиш, че те не съществуват. Същата статия събужда гнева на едни отмъстителен глупак и така причинява вече решеното ти отстраняване от „Атуърти“.

- Глупости - каза Лоури, но вече не толкова живо.

- Бъди любезен и кажи, че светът е гидно място, пълно със зли духове. Бъди добро момче, забрави рицарските си навици. И бъди така добър да си отидеш вкъщи, да се натъпчеш с хинин и да си поемеш дъх.

- А аз дойдох при тебе - усмихна се Лоури, - за да потърся утешение.

- Утешенията са лъжи - каза Томи. - Предложих ти нещо по-добро.

- Дяволи и демони?

- Мъдрост.

Лоури бавно излезе в преддверието, вледеняващото усещане вече му пречеше да говори ясно. Проклет да е, но беше сигурен, че има определена среща за днешния следобед. Почти си припомни, че трябва да отиде в три без петнадесет, старият часовник прозвъня точно този час в момента. Пресегна се към закачалката, където шапката му висеше сред натрупани палта и чадъри.

ГЛАВА ВТОРА

Смрачаваше се, завършваше преходът между ден и нощ. По цялата улица светеха прозорци, в някои от тях се виждаха хора, чиито усти бяха заети с приказките и вечерята. И ниско над земята вятърът се беше усилил, през него от тъмното изскочи голямо бяло петно -беше вестник. Горе студената луна надничаше от време на време през тревожно носещите се облаци, понякога звезда премигваше набързо в пролуките на разкъсаните синьо-черпо-сребристи кълба.

Къде се намираше?

Табелите на ъгъла гласяха - „Улица на брястовете“ и „Улица на акациите“, значи стоеше на половин квартал от къщата на Томи и на един от своята. В кръга жълта светлина насред улицата той неспокойно погледна часовника си - седем без петнадесет.

Седем без петнадесет!

Студът го прониза, зъбите му изтракаха, докато успее да отпусне мускулите на челюстите си. Посегна към шапката си, но я нямаше на главата му. От тази загуба го обхвана паника, той се заоглежда трескаво, за да види дали не лежи някъде наоколо.

Край него минаха неколцина студенти - момиче, поласкано от закачките на три момчета. Един от тях кимна уважително на Лоури.

Три без петнадесет.

Седем без петнадесет.

Четири часа!