Л. Рон Хабърд Страх



Л.РОН ХАБЪРД

СТРАХ:

ПРЕДГОВОР

Понякога редакторите се срещат с толкова майсторски написани истории, че за тях е неизмеримо удоволствие да ги представят на читателите. „Страх“ е такова произведение. И нещо повече - не само привлекателно за читателите, но и вдъхващо страхопочитание у най-добрите автори. От Рей Бредбъри до Айзък Азимов то заслужи рядко срещани похвали като незабравима, неподвластна на времето класика.

Написана преди повече от петдесет години, тази история не само издържа проверката на времето, но и бе призната от историци на литературата, като Дейвид Хартуел, за това, че създаде и промени „основите на съвременната литература на ужаса“.

Около големите произведения обикновено се създават легенди. Робърт Хайнлайн, близък приятел на JT. Рон Хабърд, много обичаше да разказва как „Страх“ бил написан по време на пътуване с влак от Ню Йорк до Сиатъл.

Но въздействието върху читателя е единствената, най-важната проверка за едно произведение. „Страх“ се справи с нея.

Стивън Кинг, всепризнатият съвременен майстор в жанра на ужасите, най-добре представя „Страх“ като постижение:

„ „Страх“ на J1. Рон Хабърд е една от малкото книги в смразяващия жанр, за която си заслужава да използ-

ваме доста похабената дума „класика“, като кажем: „Това е класически разказ за пропълзяващата, сюрреалистична заплаха и ужас. Ако сте подготвени да се вцепените до костите и то доста зле и ако още не сте прочели „Страх“, подканям вида направите това. Не е нужно да чакате някоя мрачна и бурна нощ. Тази история е наистина една от най-добрите.“

Не само Стивън Кинг оценява така книгата. Дали ще я прочетете днес или ще я препрочетете след петдесет години, вледеняващото усещане не избледнява.

Но защо?

JT. Рон Хабърд постигна нещо, което нито един друг автор не успя да направи. Той не използва свръхестествените измислици - върколаци или вампири. Не ни пренася в необичайни места - обитаваната от призраци къща на хълма, лабораторията в подземието, стран-ната планета. И не ни представя абсолютно ненормални герои. Той взе един обикновен човек в съвсем обикновени обстоятелства и го накара да потъне в напълно правдоподобен ад, макар и не от най-често срещаните.

Защо „Страх“ има такава сила? Защото всичко описано наистина би могло да се случи. А това е ужасяващо.

Тази проста предпоставка има повече достойнства от хиляда книги за виещи към бледата луна вълци в „мрачна и бурна нощ“.

И ако не се страхувате от всекидневието, тази история е точно за вас.

Но не казвайте, че не сме ви предупредили…

От редакторите на американското издание

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Едно нещо бих искал да помни читателят през цялото време и то е — тази история е напълно логична, каквито и доводи да има в полза на обратното твърдение. Това не е много приятна история и не би трябвало да я четете сами в полунощ. Защото наистина на всеки би могло да се случи това, което ще прочете. Даже и ти, читателю, би могъл днес да загубиш четири часа от своя живот и след това да тръгнеш по стъпките на Джим Лоури.

Л. Рон Хабърд

ГЛАВА ПЪРВА

През този чудесен пролетен ден в кабинета на доктор Чалмърз от медицинската клиника на колежа „Атуьрти“ може би имаше две малки въздушни духче-та, притиснали се в тъмното на сянката зад вратата, за да избягат колкото могат по-далече от топлата слънчева светлина, меко разстилаща се върху килима.

Като закопчаваше ризата си, професор JTоури каза:

- Е, ще изкарам поне още годинка, нали?

- Още трийсет и осем годинки - усмихна се доктор Чалмърз. - Здравеняк като тебе не би трябвало да се тревожи от дреболия като маларията. Даже ако го е ухапала най-неприятната гадина, каквато може да предложи полуостров Юкатан. Разбира се, ще те втриса понякога, но няма нищо страшно. Между другото, кога се връщаш в Мексико?

- Никога, ако трябва да замина със съгласието на жена си.

- Да имах любяща жена като твоята Мери - отбеляза Чалмърз, - Юкатан щеше да си предлага маларията на други. Е, добре - той се опитваше да си внуши, че не завижда на скитащия етнолог, - никога не съм могъл да разбера какво намирате из онези чудати земи и градове.

- Факти - каза Лоури.

- Ами да, предполагам, че е така. Факти за първобитни жертвоприношения, за демони и дяволи… Слу-

шай, между другото, пуснал си много изящна статия миналата седмица в „Нюзпейпър Уикли“.

Вратата помръдна лекичко, но може би причината бе в хладния свеж полъх, повял от прозореца.

- Благодаря - отговори Лоури, като се опитваше да не покаже колко приятна му е похвалата.

- Разбира се - продължи младият Чалмърз, - почти си сложил глава на дръвника. Твоят приятел Томи сигурно е кипнал от подобна дързост. Нали знаеш, направо е влюбен в своите демони и дяволи.

- Харесва му да играе - каза Лоури. - Но какво означава това, сложил съм си главата на дръвника?

- Не се свърташ тук и не познаваш добре Джебсън - обясни Чалмърз. - Едва не разпъна на кръст един от по-младите математици, защото използвал името на „Атуърти“ при публикация в научно списание. Но дано нашият обичан председател не е видял твоята статия. Не мога да си представя, че старият скелет чете „Нюзпейпър Уикли“.

- А, това ли било - каза Лоури. - Мислех си, че говориш за моето твърдение, че такива неща не съществуват. Томи…

- Може и това да съм искал да кажа - каза Чалмърз. - Смятам, че всички дълбоко в душата си сме суеверни диваци. И когато ти се появяваш с високомерно изражение, за да се присмиваш на древната вяра, че демоните причиняват болестите и мъките, така да се каже, хвърляш кал в лицата на късмета и съдбата и би трябвало да си много, ама много сигурен в себе си.

- И защо да не съм сигурен в себе си? - усмихна се Лоури. - Никой срещал ли е лице в лице какъвто ще да е дух? Искам да кажа, никъде не съществуват потвърдени и записани случаи.

- Даже и виденията на светците ли? -

Чалмърз.

- Стига да гладува досгатъчно дълго, всеки ще има видения.

- Все пак - възрази Чалмърз, - твърде настоятелно предлагаш главата си, сложена удобно в кошница, на човека, който може да ти покаже съвсем истински демон…

- Добре, ще получи главата ми в кошница - съгласи се Лоури. - Приятелю, за човек на науката говориш доста чудновато.

-Досгатъчно често навестявам психиатричното отделение - каза Чалмърз. - Отначало си мислех, че причината е в пациентите, но после се разколебах. Нали знаеш, смята се, че демоните налитат при пълнолуние. Някога да си виждал как пълно с психопати отделение обезумява абсолютно през трите дни на пълна луна?

- Безсмислици.

- Може и така да е.

- Чалмърз, в тази статия се опитах да покажа как хората са започнали да вярват в свръхестествени сили и как научното обяснение най-после надделява над смътния неуловим страх. Само не ми казвай, че се съмняваш в тези открития.

- О! - Чалмърз се разсмя. - И двамата знаем, че „истина“ е абстрактна категория и вероятно не съществува. Професор Лоури, спокойно си потегляйте на кръстоносен поход срещу вашите дяволи и демони. И ако случайно ги разяриш, можеш да ги убедиш, че не съществуват. Аз не защитавам тяхното съществуване. Само не мога да си обясня как човечеството вината е било толкова нещастно, без нещо да му стоварва тези страдания съзнателно. А дали причината е в трептенията на електроните при определени скорости или в ревността на духовете на въздуха, водата и земята към уюта и щастието на човека, не знам и не ме интересува. Но колко успокояващо е да чукнеш на дърво, ако прекалиш със самохвалството.

- И тъй - каза Лоури, докато обличаше палтото си, - призраците ще ме докопат, ако не съм нащрек.

- Естествено, стига Джебсън да види тази статия -подкачи го Чалмърз.

Вратата пак помръдна почти незабележимо, но все пак това би могло да бъде и от хладния, чуден дъх на пролетта, нахлуващ през прозореца.

Лоури въртеше в ръка бастуна си, когато излезе на слънце. Беше приятно отново да си е вкъщи. И всичко наоколо изглеждаше и ухаеше приятно. Защото освен смяната на сезоните, нищо не се променяше в този град, дори студентите бяха на вид едни и същи. Когато колежът строеше нова сграда, тя някак си придобиваше старост и смекчени очертания, още преди да е завършена и наполовина. Имаше някаква сънлива не-измепност в това място. Тя успокояваше човека, чиито очи толкова често се измъчваха от ядния блясък на слънцето, пълзящо над медно-ослепителния пясък.

Докато вървеше към кабинета си в една от сградите, той се питаше защо изобщо някога е напускал града. Тези големи брястове с напъпили листенца, прозяващите се студенти, изтегнали се на свежата яркозелена трева в цветните си якета, мекото синьо небе, старите камъни, изобилно обвити от бръшлян…

За кратък миг той смътно си припомни как се роди жаждата му да скита. Кражбата в неговото крило на общежитието, обвинението, изхвърлянето, срама. След три години, твърде късно, за да изчезне белегът, най-после го откриха и му казаха, че виновникът е бил открит седмица, след като той избяга от града. Събудилият се от спомена срам отново го прониза, оставяйки след себе си неясното желание да се извини на първия срещнат.

Но то отмина. Отмина и въздухът отново бе изпълнен от пролетта, надеждите, мириса на влажна земя. Високо в небето вятърът гонеше облаците и в някой миг те намятаха сянката си върху алеите и поляните. А над земята бризът подмяташе останките на есента, преследваше сухите листа по ъглите, в тревата и ги хвърляше в стволовете на дърветата, караше ги да се махнат и да освободят мястото на идващата свежа зеленина.

Наистина малко неща се променяха в тази тиха и доволна от себе си Мека на образованието. Преди двадесет и пет години Франклин Лоури, неговият баща, се е разхождал по същата улица. А преди още двадесет и пет години Езекиил Лоури е правил същото. Всеки от тях го е правил почти всеки ден от съзнателния си живот, а после катафалката е отнасяла тялото му по същия този път. Само Джеймз Лоури отстъпваше от традицията, но не кой знае колко. Но пък Джеймз Лоури честичко даваше воля на своя тих инат и не зачиташе доста установени образци. Той беше първият Лоури, хвърлил някое и друго петънце върху името на своя учен род и със сигурност първият, страдащ от жаждата за скитане. Още като дете беше малко странен. Не че другите трудно се разбираха с него, и все пак си беше чудак.

Отгледан в просторната гробница, наричана къща, където не се произнасяха думи с по-малко от три срички и основната проява на внимание към него беше „По-тихЬ!“, Джеймз Лоури по принуда си изгради собствена вселена от крехкия строителен материал на

мечтите.

Ако си направеше труда да потърси в приличащата на престарял декан сграда, знаеше къде да открие приятелите от момчешките си години - под потъналите в равнодушие греди на тавана. Суифт, Тени сън, Керъл, Верн, Гибън, полковник Ингръм, Шекспир, Омир, Хаям и незнайните творци на митове и легенди от всички земи бяха негови съветници, събеседници и другари в игрите, отвеждаха го надалеч сред праха и ненужните вещи, нашепваха странни мисли на детето с широко отворените очи, по чието лице имаше следи от сладко и паяжини. Както крачеше в топлината на яркото слънце, той си мислеше, че може би също все така ще минава по тази улица, покрай магазините с флагчета на витрините, покрай студентите с ярките им куртки, покрай старите брястове и още по-старите елени. И може би катафалката също ще го отнесе по каменната настилка към мястото на вечния покой, до поддалите се на тежестта на знанията негови предци.

„Всъщност аз съм късметлия“, каза си той. Имаше прекрасна жена, негов приятел беше честен и мъдър джентълмен, имаше достойно място и дори някаква известност като етнолог. Какво знач епие има една лека малария? Ще оздравее. И какво от това, че хората не го разбират, щом го уважават и понякога даже са мили? Животът е хубав и си струва да се живее. Какво още би могъл да иска?

Подмина го групичка студенти, двамина лекоатлети в анцузи докоснаха спортните си шапки и се обърнаха кьм него със „сър“. Съпруга на професор, следвана на почтително разстояние от претоварената с пакети прислужница, кимна на Лоури с дружелюбна усмивка. Момиче от библиотеката задържа погледа си върху него и той несъзнателно изпъна рамене. Наистина

животът беше хубав.

- Професор Лоури! Сър! - беше някакъв анемичен книжен плъх, асистент на нечий асистент в незнайна катедра.

-Да?

Младият мъж се беше задъхал и изчака секунда-две, прехвърляйки в пръстите си омачкана шапка, преди да заговори отново.

- Сър, мистър Джебсън ви видя да минавате и ме изпрати да ви повикам. Иска да говори с вас, сър.

- Благодаря - каза Лоури, обърна се и се върна по стъпките си до извитата пътека, водеща към админис-тративната сграда.

Не си направи труда да се чуди защо го викат, не се страхуваше от Джебсън. Такива като него идваха и си отиваха от Атуърти, а някои дори имаха и странни идеи. Това, че Джебсън беше твърде старомоден, едва ли беше причина за тревога.

Момичето в преддверието скочи и отвори вратата пред него, докато мърмореше:

- Той ще ви приеме веднага, сър.

Лоури влезе.

Един-два пъти някой нов президент беше вкарвал нови мебели и даже се беше опитвал да промени изгледа на този кабинет. Но стените бяха по-стари от слоевете боя, а подът беше наблюдавал износването на твърде много килими, за да се наглася спрямо още един. Мъртъвци гледаха мразовито от рамките. Бюст на Цицерон със слепи очи стоеше на стража върху шкаф с книги, които никой не четеше. Креслата бяха толкова дълбоки и толкова древни, че някой можеше да се замисли колко ли хора са удавили досега.

Джебсън гледаше през прозореца, сякаш ако не отдели внимание на сцената навън, светът зад стъклото би рухнал. Той каза, без да се обърне:

- Седнете, Лоури.

Лоури седна, загледан в президента. Човекът пред него беше много слаб, побелял и стар, с толкова вдървена стойка, че сякаш бе направен от мазилка, а не от плът. Всяка отминала годипа бе издълбавала по малко суровите линии, нагънали доста неприветливото му лице. Джебсън стоеше неподвижно, гордееше се, че не страда от слаби нерви. Лоури чакаше.

Накрая Джебсън отвори едно чекмедже и извади от него вестник с цветен печат. Много внимателно го разтвори пред себе си, премести и поставката с писалки, за да не пречи.

До този момент Лоури бе напълно спокоен. Изцяло и напълно бе забравил онази статия в „Нюзпейпър Уикли“. Но и сега бързо се отпусна, не намираше, че е направил негцо лошо.

- Лоури - каза Джебсън и отпи глътка вода, която по-скоро беше безцветен оцет, ако се съди по гримасата му. Задържа чашата пред лицето си, когато продължи, - Лоури, понесохме търпеливо много ваши постъпки.

Лоури се напрепга в креслото. Сякаш се оттегли в дълбините на съзнанието си и гледаше оттам Джебсън с потънали в сянка очи.

- Вие бяхте нужен тук, - започна Джебсън, - и въпреки това предпочетохте да скитате из разни загубени и безнадеждни земи, да общувате с безбожници и да ровите земята в търсене на никому ненужни дреболии, точно като куче, търсещо забравена кост.

Джебсън се постресна от собственото си гладко многословие и се запъна. Но събра мислите си само за миг.

- „Атуърти“ ви финансираше в момент, когато не би трябвало да финансира нищо, освен изграждането на нови здания. Атуърти не е бил създаден за глупости.

- Аз открих предостатъчно неща, за да плащам сам за своите експедиции - опита се да се намеси Лоури. -Възстанових отпуснатите ми суми преди три години…

- Няма значение. Ние сме тук, за да напътстваме интелекта и младостта на една велика нация, а не за да ровим разпадащите се кости на езически цивилизации. Аз не съм етнолог. И етнологията не ми е особено приятна. Бих могъл да разбера, ако някой се развлича с това като хоби. И тъй като смятам, че човекът изцяло е продукт на своята собствена среда, не бих могъл да приема, че изучаването на варварски обичаи би хвърлило светлината на истината върху разбирането на човечеството. Много добре! Вие знаете мнението ми по този въпрос. Тук се преподава етнология, а вие ръководите катедрата по антропология и етнология. Не бих се противопоставил на достигането на знания от какъвто и да било род, но със сигурност съм против превръщането на това в мания!

- Съжалявам - проговори Лоури.

- Аз също съжалявам - произнесе Джебсън с тон, който би удовлетворил йерарх на Инквизицията, осъждащ затворник на публично изгаряне. - Разбира се, имам предвид тази статия. Мога ли да ви попитам защо си позволихте да я напишете?

- Ами… - нещастният Лоури се запъна. - Нямах представа, че върша нещо нередно. Винаги съм смятал, че едно от задълженията на учения е да предава своите знания на тези, които биха могли да ги използват…

- Задълженията на учения изобщо не се състоят в това, Лоури. Те нямат нищо общо с това! Тази скандал-

на проява е клеймо за нас! Това е боклук, нелепост! Статията е претъпкана с лъжи под прикритието на научни факти. И тази сутрин - натърти Джебсън, като зловещо сниши гласа си, - аз видях името на „ Атуърти“ в такова нещо! Ако един студент не ми беше донесъл това, може би никога нямаше да науча какво е станало. Ето - „професор Джеймз Лоури, етнолог, колеж „Ату- • ърти“.

- Не виждах причина да се подпиша по друг начин…

- Нямахте право да се подписвате „професор Лоури от колеж „Атуърти“. Това са евтини трикове. Недостойна проява на стремеж към скандална известност. Това е унижение за самото име и целите на образованието. Но и без това - той изпръхтя, - предполагам, че не би могло да се очаква нещо друго от човек, чийто живот се отличава с отклоненията от общоприетите норми.

- Моля? - каза Лоури.

- О, достатъчно дълго вече съм тук, за да познавам досието на всеки служител. Зная и че сте бил изключен…