Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

Анди Макдермът

Операция “Озирис”

ПРОЛОГ

ГИЗА, ЕГИПЕТ

Засегнатото от ерозията лице на Сфинкса наблюдаваше безстрастно Мейси Шариф, докато тя преминаваше пред ог­ромните му каменни лапи. Тя хвърли само бегъл поглед към древния паметник - за двете седмици, откакто беше тук, Сфинксът и пирамидите зад него се бяха превърнали от ве­личествени чудеса в обикновен фон за работата, която изоб­що не отговаряше на очакванията ѝ. През първата седмица беше направила стотици цифрови снимки и видеоклипове, но сега фотоапаратът беше само тежест в джоба на бедрото ѝ, недокоснат от дни.

Как бе възможно от всички места точно Египет да се превърне в такова огромно разочарование? Още от детската си възраст тя бе очарована от разказите на баба си за родно-то ѝ място; истории за царе и царици, за добро и зло в една страна на чудеса, по-хубави от която и да е друга вълшебна приказка, защото отгоре на всичко бяха истина. Това беше екзотичен, романтичен свят, толкова различен от охолния Кий Бискейн в Маями, колкото Мейси дори не можеше да си представи, и още като дете тя беше решила, че някой ден ще го опознае лично.

Но реалността не беше оправдала мечтите ѝ.

Мейси спря, за да провери навесите покрай дясната лапа на Сфинкса. Все още нямаше и следа от Бъркли.

Хвърли поглед към часовника си: наближаваше осем и петнайсет вечерта. Всекидневната видеоконференция на началника на експедицията с Агенцията за световно на­следство в Ню Йорк трябваше да започне тогава, което ѝ даваше по-малко време, отколкото се беше надявала, за да го хване. В осем и трийсет щеше да започне всекидневно­то шоу със звук и светлина - ярко представление с осветя­ване на пирамидите и Сфинкса. Бъркли и основните чле­нове на археологическия екип винаги си тръгваха скоро след издрънчаването на първите акорди от високоговори­телите, като оставяха на младшите членове и местните на­емни работници тежката работа по обезопасяването и по­чистването на разкопките.

Мейси дори не беше сигурна дали Бъркли я смята за младши член на екипа, или за обикновен работник. Е, доб­ре, тя имаше да учи още две години, преди да получи научната си степен, и може би оценките ѝ не я поставяха точно на първо място в курса, но тя все пак беше археолог. Това сигурно ѝ даваше правото да върши нещо повече от праве­нето на кафе и пренасянето на натрошени камъни?

Тя закрачи отново, отразената от неравното лице на Сфинкса светлина оцветяваше в оранжево бледомаслинената ѝ кожа. Макар презимето ѝ да бе египетско, външността ѝ издаваше кубинския ѝ произход по майчина линия. Тя се спря да оправи вързаната си на конска опашка коса, после чу звука от приглушени гласове и бързо заобиколи гигант­ската лапа, за да види дали екипът на шефа ѝ не се появява откъм разкопките. От пръв поглед беше решила, че доктор Лоуган Бъркли е привлекателен по един академичен начин. В средата на трийсетте, със спускащи се върху челото му кестеняви коси, изтънчени черти… Но тогава той беше от­ворил уста и се беше проявил като арогантен задник.

Това определение подхождаше не по-малко на двамата мъже, които бяха с него. Телевизионният продуцент Пол Метц беше нисък, пълен и брадат, с телосложение на буре и с похотлив поглед, който Мейси често улавяше върху себе си. Тя харесваше мъжкото внимание, разбира се… но не от страна на всички мъже.

Другият мъж беше египтянин. Доктор Яби Хамди беше високопоставен служител от Висшия археологически съвет, държавна агенция, надзираваща всички египетски археоло­гически дейности. Шкембестият, оплешивяващ Хамди тех­нически ръководеше разкопките, но, изглежда, нямаше ни­що против да остави Бъркли да върши каквото си иска, по­вече заинтересуван от проявите си пред телевизионните ка­мери. Мейси не би се изненадала, ако в момента на дълго­очакваното разкриване на митичната Зала на летописите пред света, Хамди се изпъчи пред обективите и започне да се хвали с решаващата си роля в откритието.

Това предаване беше настоящата тема на разговор.

- Значи си сто процента сигурен, че ще отвориш врата­та в точно определения момент? - попита Метц с тон, който предполагаше, че мисли точно обратното.

- За последен път повтарям: ще отворим входа на купо­ла точно когато казах - изрече Бъркли с нюинглъндски ак­цент, а носовият му, надменен глас издаваше възмущение. - Знам какво правя. Това не са първите ми разкопки, както ти е известно.

- Но са първите, които ще завършиш на живо пред пет­десет милиона души. И телевизионната компания няма да е доволна, ако в прайм тайма им ти два часа се ровиш сред тухлите. Те, а и всички останали, искат да видят нещо грандиозно. Хората обичат тези египетски глупости.

Разкъсван между желанието да защити своето наслед­ство и да остане в добри отношения с продуцента, Хамди избра второто.

- Доктор Бъркли, можете ли да гарантирате, че ще се придържаме към разписанието?

- След осем дни - процеди Бъркли през стиснатите си зъби - ние ще покажем на света нещо по-невероятно дори от Атлантида, не се безпокойте. - Той се обърна към близ­ката преносима кабина със сателитна чиния на покрива й - щаба на екипа. - И като си говорим за графици, време е да си направя резервация.

Може би в момента не беше особено отзивчив, но Мей­си трябваше да поеме риска.

- Доктор Бъркли, ще ми отделите ли минутка?

- Само времето, които ще ми трябва да стигна до каби­ната - отсече той, като я изгледа презрително. - Какво има?

- Отнася се за мен - каза Мейси, като продължи да кра­чи. - Надявам се, че ще получа възможност да върша пове­че истинска археологическа работа. Мисля, че съм доказа­ла, че съм подходяща за …

Бъркли се спря и се обърна към младата жена.

- За работата? - изрече той със саркастична въздишка. - Това казва всичко, нали? Мейси, археологията не е работа. Тя е призвание, мания, нещо, което ръководи всичките ти мис­ли в будно състояние. Ако търсиш просто работа, в „Макдоналдс” и „Севън - илевън” винаги има свободни места.

- Нямах това предвид - започна Мейси, изненадана от неговата враждебност.

- Причината, поради която не си включена в главните разкопки - я прекъсна Бъркли, - е точно тази: ти не си вклю­чена. Как точно си заслужила мястото си тук? Всички оста­нали младши археолози имат множество разкопки в профе­сионалните си биографии и са се дипломирали с медали. А ти? - Устата му се изкриви презрително. - Само връзки. И не одобрявам оказването на натиск върху мен от неквали­фицирани студенти само защото Рене Монтаво дължи услу­га на майка ти. Трябва да си адски благодарна, че изобщо си тук. Сега отивай и довърши чистенето. Закъснявам за видео-конференцията с професор Ротшилд.

Той пристъпи в кабината и хлопна вратата.

Мейси гледа известно време подир него шокирана, по­сле се обърна и видя, че Хамди и Метц са се втренчили в нея. Хамди поглади с неудобство малката си копринена вра­товръзка, след което се върна към навеса над главните раз­копки, оставяйки я насаме с Метц.

- Искаш промяна в кариерата? - попита той цинично. - Имам телефоните на някои модни агенции.

- Я се разкарай! - Тя се намръщи и се понесе бясна по­край Сфинкса. Пред нея един човек от охраната тръгна на­горе по рампата, излизаща от ямата, в която се намираше Сфинксът. Тъй като искаше да остане сама, Мейси се обър­на, влезе в разрушения храм пред статуята и потъна сред сенките между порутените стени.

Тя седна на един каменен блок, опитвайки се да удържи емоциите си под контрол. Беше бясна, но и разтревожена. Египет определено не отговаряше на очакванията ѝ - не тол­кова чудеса и романтика, колкото тежка работа, смог, сто­машни вирусни разстройства, съскащи, щипещи, злобни просяци, досаждащи ѝ по улиците. А сега беше и жестоко оскърбена от шефа си. Задник!

Осветлението се промени, потапяйки Храма на Сфинк­са в още по-гъста тъмнина. Представлението със звук и свет­лина щеше да започне всеки момент; след две седмици тук Мейси на практика беше научила необикновеното зрелище почти наизуст. При нормални обстоятелства тя щеше да събира оборудването на екипа по време на събитието, но тази вечер…

- По дяволите! - промърмори тя, облягайки се назад върху камъка. Нека Бъркли си събира сам глупавите инст­рументи.

*

Шефът на охраната на обекта Сефу Гамал бързо пре­коси пътеката между Храма на Сфинкса и по-малките и по-стари развалини от югозападната им страна. На края на пътеката имаше охраняван портал. От 2008 година някога откритата равнина на платото Гиза беше оградена от дълга повече от двайсет километра висока стена от стомана и бодлива тел, отчасти за да се ограничи броят на амбулант­ните продавачи на дрънкулки и на дебнещите посетители­те притежатели на камили, а отчасти и от съображения за сигурност - Египет не желаеше да се повтори избиването на туристи в Луксор през 1997 година. Сега платото се на­блюдаваше от хиляди охранителни камери и от туристиче­ската полиция, и всички посетители се проверяваха с де­тектори за метал.

Но във вътрешността имаше и други препятствия, кои­то служеха не за да предпазват туристите от терористи, а за да предпазват египетските съкровища от туристите. Достъ­път до вътрешността на пирамидите беше ограничен до минимално количество посетители дневно, а самият Сфинкс бе почти напълно затворен за посещения - и при протичащите разкопки районът беше охраняван още по-зорко от обикно­вено. Изсечената в пясъчника яма, в която се намираше Сфинксът, граничеше на изток с храма, на запад и юг с от­весни скали, а на север - със съвременна каменна стена, поддържаща пътя през равнината. Достъп до мястото имаха само хора с пропуски.

Но тази вечер щеше да е изключение.

Гамал достигна портала и зачака да започне светлинно-звуковото шоу. Няколкостотин туристи седяха на редици сто­лове зад Храма на Сфинкса, за да гледат спектакъла. Той предпочиташе срещата да се осъществи много по-късно, след приключване на демонстрациите, и след като туристи­те и АСН екипът си тръгнат, но човекът, когото очакваше, беше нетърпелив… и раздразнителен.

Появи се светлина от приближаващи се фарове - джип мерцедес. Това сигурно беше посетителят му - заради изди­гането на оградата трафикът през района беше ограничен. Първият човек, който излезе от колата, беше непознат - дългокрак, дългокос мъж от бялата раса със сако от нещо, подобно на змийска кожа; дългата рехава козя брадичка до­някъде смекчаваше грубите черти на лицето му. Той обико­ли колата, за да отвори вратата на спътника си, който, също като Гамал, беше египтянин.

Гамал пристъпи през портала, за да го поздрави.

- Господин Шабан - каза той, - голяма чест е за мен да ви видя отново.

Себак Шабан нямаше време за любезности.

- Разкопките изостават от графика.

- Доктор Бъркли каза…

- Не тези разкопки…

Гамал успя да скрие притеснението си, когато Шабан се обърна право към него и го погледна. Стар белег от из­гаряне минаваше през дясната му буза - от онова, което беше останало от ухото му, до горната му устна, кожата беше грапава и леко лъщяща. Белегът беше издърпал на­долу външното крайче на долния му клепач, разкривайки розовата тъкан отвътре. При предишните им срещи шефът на охраната се беше убедил, че Шабан много добре съзна­ва какъв е психологическият ефект от белега му върху околните, и ги удостояваше с неповредената, сравнително представителна лява част на лицето си, докато не решеше да изрази неодобрението си нагледно, чрез завъртане на главата си.

- Има леко закъснение. Много леко - каза той. - Част от тавана се срути. Вече го укрепихме.

- Покажи ми - нареди Шабан, пристъпвайки към портала.

- Разбира се. Елате с мен. - Гамал хвърли бърз поглед към другия мъж, който ги последва.

- Моят бодигард - каза Шабан. - И приятел. Господин Кротал.

- Кротал? - повтори Гамал несигурно.

- Боби Кротала - каза бодигардът. Произношението му беше по американски провлачено. - Това е индианско име, на чероките. Някакъв проблем?

- Не, изобщо - отговори Джамал, като си мислеше, че човекът прилича повече на каубой, отколкото на индианец. Поведе ги по алеята. - Оттук, моля.

*

Смешният, предвзет дикторски текст, съпровождащ светлинно-звуковото шоу, леко беше повдигнал настроение­то на Мейси, когато тя, подала глава над северната стена на храма, забеляза Гамал от укритието си в сенките.

С него имаше още двама души; единият беше грозноват тип с мазна коса с прическа в стил осемдесетте години и сако от змийска кожа, а другият ѝ бе познат. Господин Шарман, Шабан или нещо подобно? Тя беше виждала мъжа с обезоб­разеното лице за кратко в началото на разкопките - той беше свързан с религиозната организация, финансираща ги съвме­стно с АСН. Вероятно беше тук, за да се срещне с Бъркли.

Тримата стигнаха до ъгъла на по-малкия храм, където Гамал спря и погледна към Сфинкса - почти крадешком, както се стори на Мейси. Студеният поглед на мъжа със са­кото от змийска кожа се плъзна през нея, докато той оглеж­даше местността, после неочаквано се върна обратно. Тя неволно потрепери. Нямаше представа защо - тя имаше пра­во да бъде на това място и не беше направила нищо неред­но, - но докато рационалната част на съзнанието ѝ казваше на останалата част от тялото ѝ да се отпусне, той отново от­мести погледа си.

За изненада на Мейси преди да се спусне по рампата към Сфинкса, Гамал прескочи пролуката между нея и по-горното ниво от съоръжението на Сфинкса, и изчезна от по­гледа ѝ. Останалите мъже го последваха.

Странно. Горният храм беше с повече от хиляда години по-млад от по-големия си съсед, рожба на Новото царство от 1400 година преди новата ера, и макар че беше в относи­телно по-добро състояние от Храма на Сфинкса, бе много по-маловажен в историческо отношение. Защо Гамал ще му прави тайно посещение? При това по тъмно?

Тя видя върховете на главите на мъжете, докато те кра­чеха към вътрешността на храма и продължиха отвъд него. Сега тя вече беше наистина заинтригувана. Там нямаше нищо. Къде отиваха те?

Мейси се измъкна от храма и проследи с очи как трима­та мъже заобикалят руините по-горе. Някакъв детински де­тективски инстинкт я подтикна да се опита да разбере как­во правят, но тя му се съпротивляваше - докато откъм Сфинкса не долетя вик. Бъркли крещеше на един египетски лаборант, който беше изпуснал някакъв сандък.

Да ги вземат мътните, помисли си тя. След като Бърк­ли продължаваше да се държи като задник, тя не искаше да е близо около него. Вместо това се изкачи по рампата и ско­чи в горния храм.

Над нея проблеснаха зелените линии на лазерни лъчи, проектиращи йероглифи върху пирамидите, докато говори­телят пееше възхвали за Озирис, безсмъртния цар-бог от египетската митология.

- Да, да, това вече съм го чувала - прошепна Мейси, до­като надзърташе покрай стената на храма.

Част от северния край на платото беше преградена от оранжева пластмасова мрежа - там, където се извършваха ремонти по високата стена. Сред купчините тухли и камари натрошен камък се виждаха две малки кабини и наподобява­що палатка съоръжение. Това беше толкова обичайна гледка, че Мейси досега не ѝ беше обръщала никакво внимание. Не изглеждаше някой да върши каквато и да било работа там.

В момента обаче там имаше някой. Подобно на мъжете при портала, други охранители патрулираха из района, за да са сигурни, че никой турист няма да се доближи до Сфинк­са. Обаче мъжът, който очакваше Гамал и останалите, не беше патрулиращ. Той охраняваше строителната зона.

Осветлението се промени, още повече лазерни и прожекторни лъчи прорязаха черното небе. Охранителят на­блюдаваше монитора и се извърна, когато посетителите се приближиха. Размениха няколко кратки думи и той ги пус­на да минат през мрежата.

Гамал достигна палатката и издърпа настрани платни­щето на входа, разкривайки светлините във вътрешността.

Другите двама се промушиха вътре и след нов потаен по­глед назад Гамал ги последва. Мейси отскочи зад стената на храма, чудейки се дали я е видял, преди да съобрази колко глупава е тази мисъл. И да я е видял, какво от това?

Тя отново надзърна навън. Охранителят се разхождаше по периметъра на мрежата и изглеждаше отегчен. В проце­пите покрай платнището на входа на палатката се забеляза­ха движения.

Изведнъж те престанаха.

Мейси продължи да гледа, но те не се възобновиха. Как­во правеха хората вътре? Освен ако тримата не се бяха стру­пали един върху друг в единия край, палатката не беше достатъчно голяма, за да не се виждат. Тя изглеждаше празна, но Мейси не разбираше как е възможно това. Точно зад па­латката беше високата стена.

Обаче тя забеляза нещо друго - тънко стълбче дим. Не, не дим - пáри, издигащи се от края на един маркуч. Но там не се виждаше никакъв генератор.

В такъв случай откъде идваха пáрите?

Вече доста заинтригувана, тя заобиколи ъгъла, при­държайки се ниско зад купчина пръст. Но бързо осъзна, че потайността ѝ е безсмислена; за да достигне до строителна­та площадка, трябваше да прекоси голямо открито простран­ство, и освен ако охранителят не беше сляп, нямаше как да не я види.

Но след няколко мига можеше и да ослепее…

Тя знаеше какво следва в светлинно-звуковото шоу, тъй като го чуваше всяка вечер. Говорителят щеше да започне разказа си за Хуфу, строителя на Великата пирамида - и светлините за малко щяха да спрат, преди да осветят мону­мента на Хуфу в целия му блясък.

Мейси затвори очи, изчака.

Светлините изгаснаха.

Тя отвори очи отново и хукна към палатката. Само се­кунди преди Великата пирамида да светне като фар…

От колоните прогърмя драматична музика, Великата пирамида блесна на северозапад. Мейси достигна дупката в мрежата и се скри зад една от купчината тухли. Огледа се и видя как охранителят зяпа обляното в светлина съоръжение.

Тя си пое дъх, развълнувана за пръв път след пристигане­то си в Египет. Това беше истинска тръпка, това беше забавно!

Обзета от нервен кикот, тя погледна към палатката. От толкова близо вече можеше да чуе пухтенето на генератора - но това беше само слабо, странно ехо. Тя провери отново дали охранителят не гледа към нея, и пристъпи към палатката.

Вътре нямаше никой.

- Какво става, по дяволите? - запита се Мейси на глас, докато се вмъкваше вътре. Единият край беше зает от им­провизирана кабина от талашит. Тъй като тя беше широка малко повече от метър, Майси се съмняваше, че Гамал и ос­таналите се крият в нея.

Но интересът ѝ към кабината изчезна бързо, когато видя какво има в другия край на палатката.

Върху дървена маса беше разстлан план на съоръжение. Мейси разпозна в горната му част комплекса на Сфинкса. Но това, което привлече вниманието ѝ, не беше върху масата, а над нея, закачено за планището. Големи цветни снимки, уве­личения на древни свитъци папируси. Същите свитъци, ко­ито я бяха довели тук.

Залата на летописите, хранилището на древните египетски знания, намираща се под Сфинкса и превъзхождана само от Александрийската библиотека, дълго време беше смятана само за мит. Но частно финансирани археологически разкопки в Гиза бяха открили папируси, които описваха не само самата Зала, но също така и как да се стигне до нея - през коридор, който някога се е спускал между лапите на Сфинкса. Когато беше научно потвърдено, че страниците са на повече от чети­ри хиляди години, Залата изведнъж стана една от най-горещи­те теми в археологията и египетското правителство разреши на Агенцията за световно наследство да проведе разкопки, които да проверят дали казаното в Свитъците е истина.

Проблемът беше, че както Мейси добре знаеше, на АСН бяха предадени три свитъка.

Обаче тук имаше четири.