Матю Райли Летящ старт

Уонг се оплакваше.

— Какъв му е проблемът? Защо трябва да ходя на някакъв си урок по физика? Нали моят старши механик знае какво става в колата ми. Аз просто искам да ме оставят на мира, за да пилотирам.

— Точно така, мамка му! — съгласи се Уошингтън.

— Закова ме заради нарушение в питстопа! Боже, на всеки се случва! Кога за последен път си видял някой в професионалната лига да бъде наказван за нарушение в питстопа? Никога. Така или иначе, докато караше, Скот Сиракюз не беше толкова велик състезател. Тогава какво го кара сега да си мисли, че е толкова велик учител?

Уонг сниши глас и започна да имитира Сиракюз:

— Да се бърка, е човешко, да се прави два пъти една и съща грешка е глупаво.

Двамата се изкикотиха.

— Можем само да се оплакваме от лошия си късмет — въздъхна Уошингтън. — Защо трябваше да ни се падне даскал от пъкъла?

Влязоха в столовата.

Останалите ученици бяха преполовили вечерята си, защото бяха почнали в седем.

Уошингтън и Уонг бързо напълниха таблите си и седнаха при групичка свои връстници на последните свободни места.

Джейсън се огледа за място.

Много от отборите се хранеха със своите учители — смееха се, усмихваха се и се опознаваха едни други.

Сиракюз дори не беше предложил да вечеря със своите отбори.

На една от масите Джейсън видя Барнаби Бейкър и неговия отбор да се хранят със своя учител — слаб като скелет човек с клюнест нос.

Джейсън веднага го позна — това беше Зороастро, прочутият бивш световен шампион от Русия, един от първите пилоти на летяща кола. Мнозина все още го смятаха за най-точния технически пилот, карал в професионалния шампионат. Той беше почти като машина в своята точност, никога не пропускаше завой и изтощаваше противниците си чрез натиск.

Сега, като треньор, беше толкова добър и не по-малко суетен, че благоволяваше да обучава само два отбора, а не три, както правеха всички останали преподаватели. А Международното училище му угаждаше.

Това подтикна Джейсън да спре поглед на другия млад пилот, седнал до Барнаби и Зороастро.

Беше поразително красив младеж на около осемнайсет. Седеше изправен и горд и оглеждаше столовата, сякаш му принадлежеше. Носеше се изцяло в черно: черен гащеризон, черни състезателни ботуши, черно кепе — може би идеята беше да подхождат на черната му коса и черните му очи.

Пълната му невъзмутимост впечатли Джейсън.

Дори само пълната му самоувереност на фона на останалите пилоти в помещението беше обезпокоителна. Говореше се, че най-добрите пилоти на летящи коли се държат така, сякаш светът им принадлежи: че човек има нужда от един вид нарцистична свръхсамонадеяност и свръхсамоувереност, за да лети по пистата със скорост близка до тази на звука.

Джейсън си отбеляза наум да държи под око това момче в черно.

После се зае отново да търси място за сядане.

Бързият оглед разкри, че има само една възможност — и тя беше странна.

В ъгъла на столовата, сам-самичка, седеше Ериъл Пайпър, красивото момиче, което беше видял на церемонията по откриването.

Джейсън вдигна таблата с храната и се насочи към нея.

Осъзна, че отблизо Ериъл Пайпър е още по-красива. Надяваше се, че няма да забележи леката червенина, която се беше появила по бузите му.

— Здравей — каза той. — Имаш ли нещо против да седна тук?

Ериъл Пайпър вдигна рязко глава, сякаш я беше извадил от бленуване и е изненадана да чуе толкова близо до себе си човешки глас.

— Не, разбира се — отговори тя саркастично. — Стига да не те е страх да хванеш въшки.

— Не мога да хвана въшки само защото седя до теб — отговори Джейсън съвсем сериозно. — Хващаш въшки само когато целуваш момиче… — Млъкна, почервеня като божур и добави бързо: — Не че дойдох с намерението да те целуна.

Ериъл Пайпър сподави кикота си и се вгледа по-внимателно в Джейсън. Беше на седемнайсет, стройна, грациозна и твърде голяма за четиринайсетгодишно момче като него. На Джейсън никога не му се беше искало повече да е с поне три години по-голям.

И тогава тя каза:

— Ти нищо не знаеш за мен, нали?

Джейсън вдигна рамене.

— Не. Само че си ученичка в спортното училище като всички нас. Аз съм Джейсън Чейсър от Холс Крийк, Западна Австралия.

— Ериъл Пайпър, Мобайл, Алабама.

— Защо каза това за въшките? Болна ли си нещо? Затова ли седиш сама?

Ериъл се вторачи в Джейсън и по лицето ѝ започна да се изписва любопитна усмивка.

— Джейсън, в Холс Крийк състезаваш ли се с момичета?

— Да, непрекъснато. Някои са най-ожесточените и гадните… искам да кажа настървени състезателки в района.

— Ясно. А виждал ли си някога състезателка в професионалния шампионат?

Това накара Джейсън да се замисли.

— Не… — отговори той бавно. — Не съм.

Ериъл продължи:

— Това е, защото досега училището за пилоти не приемаше момичета и след като то е прекият път за професионалния шампионат, в него не участват професионални състезателки. Човечеството е странно нещо. Имаме целия този прогрес, всички тези постижения в технологиите, равенство и равни възможности, но някои предразсъдъци отмират трудно. Хората още гледат различно на мъжете и жените в света на спорта.

— Но влизането в училището е организирано много добре — отбеляза Джейсън. — Или те канят, или автоматично си осигуряваш достъп, като спечелиш някой регионален шампионат.

— Да, точно така — кимна Ериъл. — Аз спечелих американския Югоизточен регионален шампионат. След това кандидатствах в Международното пилотско училище. Обаче училището не ме прие. Защото съм момиче.

— Но това е глупаво. — Джейсън поклати глава. — Щом можеш да се състезаваш с летяща кола, не би трябвало да има значение дали си момче, или момиче.

— За мой късмет Върховният съд на Австралия мисли като теб. И принудиха училището да ме приеме. Беше здрава битка, но влязох.

В този миг на Джейсън му светна и той си обясни присъствието на всичките фотографи и журналисти на откриването и защо вниманието им беше насочено главно към Ериъл Пайпър.

Сега разбра и защо седи сама тук в ъгъла. А си беше мислил, че той е аутсайдер, защото е само на четиринайсет.

— И така, сега съм тук, но започнах да се питам заслужаваше ли си? Още през първия ден моят преподавател започна да се държи с мен два пъти по-сурово, отколкото с момчетата. Поне момичето, което е старши механик, си говори с мен. А те не искат да рискуват и да седнат на една маса с мен. Към това трябва да добавим и всички коси погледи по коридорите и в питлейна и вниманието на медиите. По дяволите, дори директорът не ме иска тук…

Тя отмести поглед и Джейсън видя, че очите ѝ почват да се пълнят със сълзи.

— Виж какво — започна той твърдо. Опита се да се сети какво би казала майка му в подобно положение и се сети. — Недей. Не плачи. Не им позволявай да те видят как плачеш, защото тогава те ще са спечелили.

Това подейства.

Ериъл вдигна глава, подсмръкна и преглътна сълзите си.

Джейсън продължи:

— Ериъл, не те познавам, но знам едно. Ти си тук. Сега. В училището за пилоти. Единственото, което има значение в училището, са състезанията. Ако можеш да се докажеш на пистата, хората ще свикнат.

Тя го погледна.

— Знаеш ли, че си много умен за четиринайсетгодишен?

— В началото съм малко бавен — отговори той, — но както на пистата, наваксвам. Ериъл, ако смяташ, че ще помогне и го искаш, ще ти бъда приятел.

— Да, Джейсън, ще ми е приятно. Благодаря.

След това започнаха да се хранят.

Международно училище за пилоти, ТасманияСъстезание 1, Трасе 1

Денят на състезанието.

Ревът на летящите коли разтърсваше въздуха. Размазани болиди с пилота и навигатора вътре се стрелкаха край питлейна. Големите плаващи трибуни бяха пълни с весело провикващи се зрители, които се наслаждаваха на карнавалната атмосфера в началото на училищния състезателен сезон.

Още от началото Състезание 1 беше направо наелектризиращо. На първия завой две коли се блъснаха и полетяха с 500 км/ч надолу към бреговете на река Дъруент. Бяха се докоснали, докато завиваха, след това се обърнаха и се запреобръщаха с плашеща бързина, а когато докоснаха повърхността на водата и заподскачаха по нея, парчета от фюзелажите им се разхвърчаха; колите се преобърнаха няколко пъти, но пилотите и навигаторите бяха в безопасност в усилените си кабини. Колите обаче вече бяха за основен ремонт и обновление.

Досега Джейсън не беше виждал нещо подобно.

Скоростта беше много по-висока от тази в състезанията, в които беше участвал. Гонитбата беше яростна. Това беше разликата между аматьорските гонки и професионалното състезание.

Състезанието наистина заслужаваше наименованието си «Суперспринт 30-2-1: Последният отпада». На всеки 2 обиколки последният в класирането се отстраняваше.

Стартираха 20 състезатели (неколцина се бяха отказали заради технически проблеми с колите си) и това означаваше, че в последните две обиколки ще се сражават 6 коли.

Трасето беше тясно — виеше се на запад из тропическите гори на Долна Тасмания, преди да се насочи обратно към Хобарт по коварното южно крайбрежие на острова.

Толкова тясно трасе се отразяваше брутално на магнитните дискове, което от своя страна означаваше, че отборите трябва да се отбиват за питстоп на всеки седем-осем обиколки. Така към края възникваше (нарочно заложена) дилема: да се отбиеш в питстопа някъде около 30-ата обиколка или да се опиташ да изкараш до финиша с все по-отслабващи магнитни дискове? Разбира се, ако си в боксовете, докато другите пресичат линията на старт/финала, за да завършат една обиколка, ще се окажеш на последно място и веднага ще те отстранят.

Първите две елиминирани коли бяха двата болида, които катастрофираха зрелищно още в началото. Това означаваше, че останалите 18 болида могат да карат в относителна безопасност през следващите шест обиколки: третото елиминиране нямаше да се случи преди края на Обиколка 6.

Завиване, накланяне, гонене — състезаване.

Джейсън виждаше как светът профучава размазан покрай него: сочното зелено на тропическия лес се превръщаше в мазки зелен цвят. Остро извиващият път близо до водопадите Ръсел — една от забележителностите на Тасмания — се превърна просто в мост за задминаване. Точка, в която може да се промъкнеш покрай някой, който е натиснал спирачките.

Завиваш покрай острите назъбени крайбрежни скали, после надолу към крайбрежната ивица.

730 км/ч.

Осморки под извисяващите се от водата алуминиеви арки, блъскани от вълните, които се стоварваха върху южното крайбрежие.

550 км/ч.

След това рязко спиране до «само» 210 км/ч за последния завой: коварен ляв, почти обратен, покрай остров Тасман — подобна на колона скална формация недалеч от останките на затвора от XIX век в Порт Артър.

След това отново обратно към река Дъруент — на правата вдигаш максимална скорост — 770 км/ч.

Продължителност: 15 мин.

Обиколка: 5

«Аргонавт» изрева по правата, плъзна се в смъртоносния Завой 1 и се стрелна в тропическия лес.

Намираха се в Обиколка 5 и от общо 18-те болида Джейсън беше на десето място — и се чувстваше много добре.

Точно тогава десният му заден магнитен диск необяснимо спря да работи.

Колата му веднага изгуби част от «сцеплението» и стана по-трудно управляема.

Специално правените за състезания летящи коли имаха по шест магнитни задвижващи устройства с формата на дискове, монтирани на долната част на фюзелажите. Загубата на един от дисковете беше поносима. Ако два предадяха богу дух, все едно караш автомобил с колелета на мокър път. Ако ти се развалят четири — имаш усещането, че управляваш по ледена пързалка.

Джейсъновата арматурна конзола светна като коледна елха.

Гласът на Сали изригна в слушалката му:

— Джейсън, току-що изгуби магнитен диск номер шест!

— Знам. Какво стана?

— Не знам — отговори Сали. — Според телеметричните ми екрани просто е спрял да работи, изгубил е цялата си мощност.